— Трябва да проверя в полицейския рапорт отговори доктор Куинтана. — Бяха малък калибър, но дали двайсет и втори или двайсет и пети, не мога да преценя.
До неотдавна беше стажувала като обществен лекар в Джаксъновата мемориална болница, където далеч не е рядкост да видиш огнестрелна рана, само че от по-едър калибър, както си му е ред при уличните престрелки.
— Имаше ли засегната артерия от куршумите?
— Не.
— Прекомерен вътрешен кръвоизлив?
— Не.
— Всъщност тревожеше ви единствено раната в гърдите, нали?
Лекарката се усмихна снизходително.
— Всички рани ме тревожеха. Най-сериозната беше пробивът на белия дроб.
— Изразих се неправилно — казах смирено аз. Имам принцип: винаги си признавай грешките. Заседателите го смятат за честност и ще те харесат. — Може ли да се каже, че нито една от раните не застрашаваше живота на пациента?
— Да, не го застрашаваха пряко, ако бъдеха обработени бързо и правилно.
— Което бе сторено, нали?
— Да.
— А какво бе състоянието на мистър Бърнхард след операцията?
— Сериозно, но извън непосредствена опасност.
— Тоест стабилно?
— Да.
— Нормален пулс и кръвно налягане?
— Да, и в рамките на нормалното.
— Когато изнесоха Хари Бърнхард от операционната, очаквахте ли да умре два часа по-късно?
— Протестирам — викна Соколов. — Очакванията на лекаря нямат връзка с делото.
— За мен имат — бързо отвърнах аз. Надявах се заседателите да пренебрегнат първоначалните съдийски инструкции и да се ядосат на Ейб, че прекъсва информационния поток.
— Отхвърля се. Доктор Куинтана, може да отговорите.
— Не, не очаквах той да умре.
— Нямам повече въпроси.
Ейб Соколов веднага зае моето място. Знаеше накъде бия. Въпросът за причината. Чарли Ригс не беше във възторг от тази тактика, но човек никога не знае с какво може да впечатли заседателите.
— Доктор Куинтана — започна Ейб, — какво имахте предвид, когато казахте, че раните не са застрашавали пряко живота на пациента?
— Възразявам, подвеждане на свидетеля.
Сега аз започвах с протестите, защото знаех накъде бие Ейб.
— Не е подвеждане — отсече Соколов. — Просто търся обяснение кога една рана застрашава пряко живота на пациента и кога непряко. Не е задължително човек да бъде прострелян право в сърцето, за да умре от раните си.
— Е, това вече си е чисто подвеждане! — провикнах се аз малко по-пискливо, отколкото трябваше.
Съдията ни махна с ръка.
— Елате при мен. И двамата.
Аз и Ейб се скупчихме до обратния край на съдийската маса, по-надалеч от заседателите.
— Слушай, Джейк, във въпроса на Ейб нямаше нищо нередно. Не беше подвеждащ и ти го знаеш. Той има правото да поиска от нея обяснение на предишен отговор. А ти, Ейб, недей да водиш предварителни речи пред заседателите. Възражението се отхвърля, марш по местата.
Оттеглихме се и съдията каза на доктор Куинтана, че може да отговори на въпроса.
— Поотделно нито една от тези рани не би убила мистър Бърнхард. Дори взети заедно, те едва ли биха убили по-млад мъж или пациент с по-здраво сърне. Но все пак в крайна сметка натоварването от раните го уби, като предизвика спонтанна вентрикуларна фибрилация.
— Нямам повече въпроси — каза Ейб, след като бе предотвратил успешно заплахата.
Аз веднага станах от стола.
— Мистър Бърнхард имаше сериозно сърдечно заболяване, нали?
— Да, имаше атеросклероза. Съдебният лекар, който е извършил аутопсията, би ви отговорил по-точно.
— Можете ли да заявите с пълна увереност, че Хари Бърнхард нямаше да умре от сърдечен удар вечерта на шестнайсети юни, дори ако не беше прострелян?
Лекарката ме изгледа озадачено и аз поясних:
— Нека го кажем без двойното отрицание. При това състояние на здравето си Хари Бърнхард би могъл да получи сърдечен удар на шестнайсети юни дори и без стрелба или операция, така ли е?
— Да, така е. Можеше да получи сърдечен удар по всяко време.
— Нямам повече въпроси.
След нея изслушахме сестрата, която се грижила за Хари Бърнхард в следоперационната, после още една сестра, която го придружила до самостоятелната стая в интензивното отделение. Имах чувството, че са предавали Хари от ръка на ръка досущ като веществено доказателство в полицията.