— Да — отговори тя малко виновно. Добре!
— И не го заварихте, когато дотичахте в единайсет и петдесет и една?
— Да, не го заварих.
— Значи той е напуснал стаята и спешното отделение тихомълком и незабелязано?
Много ми се искаше да кажа изплъзнал се е, но Соколов тутакси щеше да изреве на умряло. Така или иначе, намекът беше напълно ясен.
— Да, смятам, че е така.
— Разговаря ли доктор Шийн с пациента?
— Не знам. Не бях в стаята.
— Предполагам, че ще отговорите по същия начин, ако попитам дали доктор Шийн е сторил нещо, за да помогне на мистър Бърнхард.
— Да, ще повторя, че не бях в стаята. Но, разбира се, доктор Шийн не беше дошъл да лекува пациента.
— А за какво беше дошъл?
— Не съм сигурна, че разбирам въпроса — каза сестрата.
— Посещавал ли е доктор Шийн спешното отделение и друг път?
— Не, доколкото знам.
— Просто се чудя — казах аз. — Щом мистър Бърнхард още е бил замаян от упойката, едва ли би могъл да води разговор. Чудя се какво е търсил при него доктор Шийн.
— В тежки моменти някои хора просто искат да бъдат с онези, които обичат — отговори сестрата.
— Да, някои хора — съгласих се аз.
Вкаменени артерии
Липсваха ми разцъфналите хибискуси.
Ставах рано, бягах в съда, прибирах се по тъмно. Нежните кървавочервени цветчета разцъфват сутрин заедно с изгрева, а по здрач се затварят.
Hibiscus rosa-sinensis, така ги нарича Чарли Ригс. Червени, виолетови и жълти, те растат буйно из задния двор. Рано призори стоях край кухненската маса и режех папая. Кафеварката бълбукаше и ронеше в каната тъмни капки. Нейде навън проплака котка — зловещ, почти човешки писък. На изток над хоризонта се разтилаха оранжеви ивици, но в моя двор все още тегнеха мътни сенки сред гъсталака от храсти, плевели, дъбове, черници и лаври.
Откъм стълбата долетяха стъпки. Боси нозе потупваха тихичко по дъбовите стъпала. Криси беше облякла старата ми фланелка от Пенсилванския университет, бяла със сини номера. На корема имаше избеляло петно от трева. Дали бях успял да отбия топката, или само се бях озовал с нос в калта? Кой знае? По фланелката нямаше елегантни райета или светкавици, нито пък име на гърба или реклама на спортна фирма. Само номер 58. Просто и ясно. Като мен.
Криси дойде изотзад, прегърна ме и отпусна глава върху рамото ми.
— Говореше насън — каза тя, — но думите не се разбираха.
— Може би съм репетирал речта си пред Върховния съд.
— Не. Беше развълнуван.
— Сънувал съм.
— Разкажи ми.
— Не помня — излъгах аз.
— Аха…
Криси ме пусна и си наля чаша кафе. Не запали цигара. Мъчех се да я накарам да ги откаже. Изобщо винаги се старая да оказвам благотворно влияние върху клиентите. Не убивай повече никого и моля те, престани да пушиш.
Зад прозореца се раздаде птичи крясък. И без да погледна, знаех, че е черният гарван, който си бе свил гнездо в короната на дъба. Веднъж Чарли Ригс ми каза, че гарваните са много верни и се събират за цял живот. За разлика от врабчетата и синигерите.
— Някога смятахме, че повечето птици са моногамни — обясни Чарли, — но това се оказа грешка. Някои женски например тайничко напускат гнездото, за да се чифтосат набързо с мъжкия, който стои по-високо от съпруга им в птичата йерархия. Пчелната царица се съвкупява с двайсетина търтея дневно и всички те умират, когато гениталиите им избухнат.
— Има ли някаква поука в това? — попитах аз.
— Бозайниците са най-развратни — продължи Чарли. — Вероятно по-малко от два процента сред тях са склонни към моногамия.
Ние, хората, явно не спадахме към тия два процента. Гарванът пак изграчи в задния двор, само че този път с бостънски акцент — га-а-а!
Изстисках лимон върху папаята и надникнах навън да видя птицата. Не я забелязах.
— Джейк, за какво си мислиш?
— За нищо.
— Невъзможно.
Не ми приличаше на въпрос, затова премълчах.
— Страх ме е, когато се събудя, а теб те няма — каза тя. — Винаги си мисля, че си ме зарязал.
— Събудих се рано. Нищо повече.
Сънят все още не ме напускаше. Гола жена. Криси? Кой знае? Нямаше едри планове, а осветлението беше лошо. Аз влизах в кадъра, посягах и обгръщах с длани едрите голи гърди. Стържещ звук, после болка. Връхчетата на гърдите се превръщаха в свредла и пронизваха дланите ми. Дявол да го вземе, символиката беше толкова очебийна, че нямаше смисъл да търся доктор Сантяго за анализ.