— Мразехте ли го, докторе?
— Не го уважавах.
— Преди малко казахте за този човек, че е бил ваш приятел.
— Изразих се неправилно — призна той съвсем тихо.
— А Хари Бърнхард ви презираше, нали?
— Протестирам! — изрева гръмогласно Соколов. — Свидетелят не е телепат.
— Напротив — възразих аз. — Точно за такъв се представя, когато стане дума за моята свидетелка.
Бам! Съдията Стангър стовари чукчето върху масата и ме стрелна с поглед, говорещ категорично, че при следващата подобна шегичка ще е най-добре да си нося и четка за зъби.
— Мистър Ласитър, моля ви постарайте се да говорите за съда, а не за съдебните заседатели.
— Съжалявам, ваша чест — отговорих смирено аз, — но във въпроса ми се подразбираха и думите „знаете ли?“
Съдията се завъртя към свидетеля.
— Докторе, знаете ли дали Хари Бърнхард ви презираше?
Шийн смутено вирна глава към висините на съдийския подиум. После пак се завъртя към заседателите, явно не знаеше кого да гледа.
— Ако ме е презирал, не ми го е казал в лицето. Но той рядко изразяваше чувства. А подсъзнателно… кой знае? В ума ни се спотайват толкова много неща, които не можем нито да овладеем, нито да обясним.
— Нима вашата работа, докторе — попитах аз, — не е да обяснявате човешкото подсъзнание?
— Да, част от работата ми.
— Вие казахте на Криси, че нейният баща е виновен за смъртта на майка й, нали?
За миг лицето му се изкриви. Всяко споменаване на Емили Бърнхард го пробождаше като с нож. Той захапа юмрук, закривайки част от лицето си.
— Всички го знаеха… виждаха как се държи с нея. Тя беше тъй нежна, тъй крехка и чувствителна, а той — пълен простак. Беше безцеремонен и груб. Прикриваше това с шеги, но шегите му винаги нараняваха. Той не можеше да стане част от света на Емили, затова трябваше да го разруши. Присмиваше се на културата, на такта, на всичко, което отличаваше Емили от останалите.
— И затова упреквате Хари за смъртта на Емили Бърнхард?
Той пак се загледа настрани.
— Да. Той я уби. Не с пистолет или спринцовка, а като я лиши от достойнство, като я държеше затворничка в собствения й дом. Престана да ме допуска при нея, тъпчеше я с успокоителни и приспивателни. Тя изпадна на два пъти в кома от смес на барбитурати и алкохол, а накрая почина без време от сърдечен удар.
— В такъв случай, сър, ще отречете ли, че мразехте този човек, който обвинявате за смъртта на обичаната от вас жена?
Той се вкопчи в подлакътника на стола и замахна отсечено е другата ръка.
— Не. Знаех що за звяр представлява. Той бе продукт на средата, в която е израснал. Не заслужаваше жена като Емили. Но не го мразех.
— А Кристина? — попитах аз. — Не я ли упреквахте?
— Защо да я упреквам? Тя беше невинно дете.
— Тя е стояла между вас и Емили.
— Не бих я упрекнал за подобно нещо. Това би било неразумно.
— Смятате ли се за напълно разумен човек?
— Никой не е напълно разумен, но аз…
— Мислили ли сте някога, че Кристина въпреки цялата си невинност, е била пречката между вас и Емили?
Той се размърда на стола и скръсти ръце.
— Не си спомням да ми е хрумвала подобна мисъл. Никога.
— А подсъзнателно, доктор Шийн?
— Какво?
— Не ви ли е минавала тази мисъл там, където се спотайват толкова много неща, които не можем мито да овладеем, нито да обясним?
Той не отговори. Пък и как би могъл?
Скалата на страшния съд
— С един куршум и бащата, и дъщерята — промърмори Чарли Ригс.
— С три куршума — поправих го аз. — Но иначе имаш право, такава ми е теорията.
— Не се ли каниш да лапнеш голям залък, Джейк? — попита той и захапа чесново хлебче, намазано обилно с масло. — Искаш да се отървеш от Кристина и Хари с един юнашки замах.
— С един юнашки замах! — не пропусна да се намеси Кип. Беше облякъл фланелка с номера на Дион Сандърс само за да ме дразни. — Рече го Питър Селърс в една серия от „Розовата пантера“.
— Откровено казано, и в двата варианта не ми е ясно — признах си аз.
Чарли Ригс отпи глътка черпено вино.
— Ако погледнем староанглийския произход на думата замах, ни става ясно…