— А-ха… — промърмори Чарли, без да крие съмнението си. — А не е ли възможно заседателите да повярват, че Шийн е мразил Хари, но не е пожелал да прибегне към убийство? В края на краищата мотивът му е отпреди петнайсет години. Защо да чака толкова дълго, преди да отмъсти за смъртта на Емили? И защо не се е изправил по мъжки срещу Хари?
— Точно така — намеси се Кип, размахвайки вилица с набучени макарони. — Като Манди Патънкин в „Принцесата младоженка“, когато спипва лошия и му казва: „Името ти е Иниго Монтоя. Ти уби баща ми. Приготви се да умреш.“
— Защото Шийн е страхливец — отвърнах аз — и навярно никога нямаше да се престраши, ако Гай Бърнхард не го бе подтикнал.
— Много теории, малко доказателства — каза Чарли, атакувайки парче пилешко.
— Тази сутрин преди заседанието открих едно доказателство.
— Да не би Соколов да ти е дал каквото търсеше?
— Да. Не уточних какво ми трябва, просто поисках цялото съдържание от бюрото на Хари и то беше там.
— Значи Соколов няма представа какво искаш?
— Изобщо не е в час.
Старият лешояд оглозга пилешкия кокал, после каза:
— Здравата си се вкопчил в това дело.
— Правя каквото мога, Чарли.
— Но готов ли си да загубиш?
— Какво означава това?
— Готов ли си емоционално да живееш и по-нататък, когато… ако загубиш?
И той ме изгледа с онази бащинска загриженост, която съм срещал само у Чарли.
— Добре де — признах аз. — Живея и дишам само за делото. За мен то е по-важно от всичко на света.
Чарли въздъхна и внимателно сложи ножа и вилицата върху чинията.
— Джейк, знаеш ли, че докато ние тук си говорим, кометата Суиф-Тътъл, едно парче скала с диаметър десет километра, лети през космоса право към нас? Пътувайки по сегашната си траектория с двайсет и пет километра в секунда, тя ще рухне върху нашата незначителна дребна планета на 14 август 2126 годила.
— Повечето клиенти на вуйчо Джейк още ще са в затвора — подметна Кип.
— Накъде биеш, Чарли? — попитах аз.
— Това е скалата на Страшния съд — обяви той с тежък глас. — Експлозията ще е милиард пъти по-мощна от бомбата в Хирошима. Облак прах ще обгърне Земята за десетилетия и това ще унищожи цялата растителност, ще съсипе световния климат, ще предизвика глобален глад и навярно ще сложи край на човечеството.
— Еха-а, „Междузвездни войни“! — възкликна Кип.
Аз допих бирата си.
— Схващам, но не приемам идеята. Искаш да кажеш, че при тези мащаби няма значение какво се случва в нашето всекидневие. Като личности сме нищожни прашинки, а като вид…
— Сме обречени — отсече неумолимо Чарли.
— Тогава защо да правим каквото и да било? — попитах аз. — Защо просто не идем на плажа да се печем, да ловим риба и да зяпаме мацките?
— За рибата и аз съм навит — одобри Кип с мазни устни.
— Доколкото си спомням, вече опита да караш по този начин — каза ми Чарли — и го сметна за незадоволителен. Трябва да има баланс. Човек трябва да си намери увлекателно занимание — Мортимър Адлър го нарича игра, а Джоузеф Кембъл — откриване на блаженството. Същевременно не бива да залагаш целия си свят, цялото си самоуважение върху нещо тъй мимолетно като капризите на съдията или заседателите. Не и когато ни предстои така наречената цивилизация да бъде унищожена с…
— С един замашки юнах — подсказа Кип.
Езикът на жестовете
След обяд доктор Лорънс Шийн каза на заседателите, че в съзнанието на всеки от нас има тайно кътче, където заключваме най-мъчителните спомени.
— Моята работа е да отключвам това кътче и да освобождавам спомените. Само чрез спомена можем да оздравеем.
Задавах въпросите кратко и ясно, оставяйки Шийн да говори. Исках да е спокоен и самоуверен. Така контрастът щеше да бъде още по-ярък, когато го пречупех. Ако го пречупех.
— Всички спомени се съхраняват някъде в мозъка — продължаваше Шийн. — Някои са достъпни, готови да излязат наяве по всяко време. Други са замразени като в ледник. Аз използвам лекарския си опит, за да затопля този ледник, да разтопя ледовете и спомените да рукнат на воля като река през девствен лес.
Беше затънал до уши в цветисти изрази, но аз го оставих да си играе играта. Също като риба на въдица, щеше да плува насам-натам докато го подсека. Той разказа на заседателите за хипнозата, образните спомени, психодрамата, свободните асоциации и хипнотичното връщане към детството. Продължи да говори за пациенти, отхвърлящи миналото и за неволните проблясъци у жертвите на насилие. Думите спомен и изцеление се повтаряха почти толкова често, колкото и съкращението ПТСС.