Сред стихналата зала чух как подметките на Шийн застъргаха по пода. Свидетелското място беше закрито отпред, тъй че не виждах, но бях готов да се обзаложа, че е кръстосал краката си в глезените дълбоко под стола. Това е знак за минаване към отбрана и се надявах заседателите да го видят отстрани, където нямаше преграда.
— Не — отговори най-сетне Шийн. — Както вече ви казах, не изпитвах омраза към него.
— Извинявам се. Най-напред казахте, че сте приятел на Хари, но не, след това се оказа просто неправилен израз. Признавате, че сте бил влюбен в жената на Хари, че сте й писали романтични стихове и сте прекарвали с нея по няколко дни всяка седмица. Вие упрекнахте Хари за нейната преждевременна смърт, а сега, петнайсет години по-късно, стигате до извода, че навярно е изнасилил дъщеря, защото тя е мършава, нещастна манекенка и спи с мнозина мъже в Париж и Милано. Това ли са вашите аргументи?
Криси тихичко хълцаше зад масата на защитата. Шийн размърда устни, но не издаде и звук. Той посегна към каната и с трепереща ръка наля вода в чашата. Изгуби още малко време, за да отпие глътка, после каза:
— Не. Личните ми чувства нямаха абсолютно нищо общо с диагнозата.
— Тогава, докторе, защо настоявахте, че Криси е била изнасилена от баща си, макар тя да го отричаше категорично?
— За нищо не съм настоявал. Просто продължих проучването.
— Именно — казах аз и включих касетофона.
— Кристина, понякога паметта е странна. Едни спомени откриваме без усилие, а други само усещаме. Какво усещаш?
— Не знам. Странни неща.
— А, това може да е началото. Знаеш ли какво е секс?
— Да.
— Правила ли си секс с баща си?
Ридание. После детински глас.
— Не помня.
— Но ти плачеш. Защо плачеш?
— Не знам.
— Кристина, виждала ли си някога следи от диво живото в гората?
— В гората не, но съм виждала следи от костенурка по плажа.
— А самата костенурка виждала ли си?
— Невинаги. Понякога само следите.
— Но знаеш, че костенурката е била там.
— Да.
— Аз виждам следи от животно из целия ти живот. Чудовището е било там. Мисля, че и ти го виждаш, но си го затрупала много дълбоко. Можем ли да разровим, можем ли да разкрием чудовището?
— Не знам.
Щрак.
— Какво беше това, докторе?
— Кое?
— Не чухме ли как спирате касетофона, преди да зададете следващите въпроси?
Той скръсти ръце на гърдите си.
— Не, не бих го направил.
Аз спрях записа и посочих съдебната секретарка Марджи, наведена над стенографската машина.
— Защото това би било също тъй недопустимо, както ако секретарката пропусне част от свидетелските показания, нали?
— Да, предполагам.
— Което би създало фалшив протокол, прав ли съм?
— Не знам дали бих казал фалшив, но във всеки случай ще с непълен — отговори Шийн.
Аз обаче не отстъпвам лесно.
— И следователно протоколът ще бъде подвеждащ?
— Да, възможно е — изръмжа той с раздразнение.
Понякога истината нагарча, но както би казал Чарли, magna est veritas.
Отново включих касетофона и след няколко секунди чухме гласа на Шийн.
— Да поговорим за баща ти.
— Винаги съм обичала татко. Винаги.
— Браво, Криси. Добро момиче.
— И татко винаги ме обича.
— Така ли?
— Татко ми каза, че съм най-доброто му момиче и сега, след като мама е болна, аз…
— Какво, Кристина?
— Вече си спомням. Спомням си.
— Много добре, Кристина. Много добре. Какво си спомняш?
— Аз правя татко щастлив. Уж че съм мама.
— Той идва ли в стаята ти?
— Да.
— Правиш ли секс с татко си?
— Разбира се, глупчо. Аз съм му съпруга.
Стрелнах поглед към заседателите. Смайване. Отвращение. Съчувствие към малката Криси. Което трябваше да преобразя в съчувствие към голямата Криси, а за тази цел се налагаше да докажа, че я е сполетяло нещо далеч по-страшно от изнасилване, да докажа, че коварният психиатър е вмъкнал чрез измама в мозъка й фалшиви спомени, за да убие любимия си, невинен баща.