— И тъй, доктор Шийн, какво се случи, докато касетофонът беше изключен?
— Не помня. Не знам. Може да съм се обаждал по телефона. Или нещо друго, каквото и да било.
— Каквото и да било? Например да внушите на Криси — вашата хипнотизирана, упоена, измъчена от тревоги пациентка, — че нейният баща е извършил чудовищни деяния, макар тя да не си ги спомня?
— Не! Не съм го направил.
И нямаше как да го докажа. Но, дявол да ме вземе, нищо не ми пречеше да намеквам.
Пуснах още три записа, всеки един по-впечатляващ от предишните. Болката в гласа на Криси не оставяше и капка съмнение, че тя вярва в злодеянието на баща си. Това бе бръсначът, по който трябваше да балансирам. Тя можеше да е застреляла невинен човек, но сто на сто вярваше в неговата вина. Криси седеше зад масата на защитата и гледаше право напред. Заседателите виждаха великолепния й профил и самотната сълза, плъзнала се надолу по скулата.
Прелистих бележките си и дълбоко въздъхнах. Сега оставаше само да извадя съдбоносното доказателство срещу клиентката си и да го предам на съда. Накрая обявих:
— Ваша чест, бихме желали да пуснем последната касета, номер двадесет и седем.
Чаках реакцията на Соколов и тя не закъсня.
— Ваша чест, в списъка на доказателствата не съществува такава касета — възрази той.
Пристъпих към масата на обвинението и връчих на Соколов машинописното копне от текста на записа.
— Става дума за новооткрито доказателство — поясних кротко аз — и то не ощетява интересите на обвинението.
— Не ощетявало! Ейб изглеждаше много доволен от възможността да се развилнее. — Изненадите винаги ощетяват интересите на обвинението. Ако не бъдат представени най-основателни причини за пропуска…
Ейб млъкна. Четеше текста. После вдигна очи към мен и прошепна:
— Полудял ли си, Джейк? Ще ти отнемат правата зарази некадърност.
— Ако ставаше толкова лесно, половината ни колеги щяха да просят по улиците — отвърнах шепнешком аз.
— Господа — намеси се съдията, — ще бъдете ли така добри да ме включите в разговора?
— Обвинението оттегля протеста — заяви Соколов, опитвайки да прикрие усмивката си.
Първият глас беше на Криси.
— Обмислих онова, за което говорихме вчера.
— Потребността от цели? — това беше Шийн.
— Не. Онова, за което говорихме после.
— О, това ли?
— Взех решение, което няма да ти хареса.
— Може би не трябва да ми го казваш.
— Но след като ти разказах всичко останало, смятам, че трябва да споделя и това.
— Добре тогава. Но първо нека…
Познатите звуци скърцане на стол, шумолене на хартии и след това щрак. Не вътрешният звук на изключен касетофон, а щракване на някаква друга машинка. Аз също натиснах бутона.
— Какво беше това? — попитах аз.
— Вероятно съм изключил касетофона.
— Значи преди няколко минути сгрешихте, като казахте, че никога не изключвате записа по време на сеанс?
Той здраво преплете пръсти.
— Да, но… ами… имаше и резервен касетофон, тъй че информацията не е загубена. Нали разбирате, този запис е от резервния касетофон.
— Но вие не го предадохте на прокуратурата, нали?
— Да. Сигурно съм… пропуснал.
— А на мен го предадохте едва в навечерието на процес, така ли е?
Той се изчерви. Изобщо не беше допускал, че мога да използвам касетата. От къде на къде? Тя доказваше, че убийството е било предумишлено.
— Да, както казах, бях забравил за него.
— И не споменахте на Криси, че има такъв запис?
— Да.
Отново включих касетофона.
— Изключен ли е? — попита гласът на Криси.
— Да — това беше Шийн.
— Е, както ти казах, обмислих нещата…
— И какво?
— Купих си пистолет.
— Мислех, че само ще си представяш.
— Не. Това не стига. Трябва да го убия.
— В преносен смисъл? Като част от терапията?
— Стига, Лари. Ти нямаше предвид това. Не може да си го мислил.
— Нищо не съм имал предвид. Говорех за някои предполагаеми действия, изцяло с лечебна цел.