Майкъл Конъли
Блондинка в бетона
На Сюзън, Пол и Джейми,
Боб и Марлин, Елен,
Джейн и Деймиън
Къщата в Силвърлейк беше тъмна, прозорците й празни като очите на мъртвец. Беше стара къща на калифорнийски занаятчия, с широк двоен входен портал и два прозореца, разположени под дългата страна на покрива. И лъч светлинка не се промъкваше зад прозорците или под вратата. Мракът обгръщаше къщата като поличба, която не допуска дори и уличното осветление да проникне в нея. Бош помисли, че даже и да имаше някой, застанал в тъмнината на портала, той не би могъл да го види.
— Сигурна ли си, че е тук? — попита той.
— Не е в къщата — отвърна тя. — Зад нея. В гаража. Карай по-нататък и ще видиш входа.
Бош натисна газта на каприса и след малко пресече отклонението на пътя към гаража.
— Там — показа тя.
Бош спря колата. Зад къщата имаше гараж и над него малък апартамент, към който водеше дървено стълбище отстрани. Под вратата се процеждаше светлина, а двата прозореца бяха осветени отвътре.
— Добре — каза Бош.
И двамата гледаха няколко минути към гаража. Бош не знаеше какво всъщност очаква да види. Може би нищо. Парфюмът на проститутката беше изпълнил купето и той спусна прозореца. Не знаеше дали да вярва на думите й. Знаеше само, че не може да поиска подкрепление. Не беше си взел радиостанцията, а в колата нямаше телефон.
— Какво ще правиш… ето го! — настоя тя.
Бош вече го беше видял. Една сянка бе пресякла малкия прозорец. Предположи, че това е прозорецът на банята.
— Той е в банята — каза тя. — Там видях онези неща.
Бош отмести поглед от прозореца и я погледна.
— Какви неща?
— Ами аз… хм, разгледах банята. Когато бях вътре, знаеш… Просто исках да видя какво има там. Едно момиче трябва да бъде внимателно все пак. И тогава видях всичко онова… Проклетите гримове… Нали знаеш, спирали за мигли, червила, пудри, други работи. Така разбрах, че това е той. Използвал е тези неща да ги изрисува, след като… хм… е свършил, след като ги е убивал де, нали знаеш.
— Защо не ми каза това по телефона?
— Ами ти не ме попита.
Той видя фигурата да преминава зад пердетата на другия прозорец. Сега мисълта на Бош препускаше, а сърцето му подскачаше бързо.
— Преди колко време си избягала оттам?
— Отде да зная, мама му стара. Притичах надолу до „Франклин“ да намеря скапана пиячка някъде по булеварда. Постоях към десетина минути… Не знам.
— Опитай да прецениш, важно е.
— Не знам. Сигурно повече от час.
„Мамка му — помисли Бош. — Спирала е да пие, преди да позвъни на полицията. Но е била наистина разтревожена. Сега там горе може и да има друга, а пък аз си седя тук навън и гледам.“
Той подкара колата нагоре по улицата и намери място да паркира пред един пожарен кран. Загаси мотора, но остави ключа в стартера. След като изскочи от колата, провря глава през отворения прозорец.
— Слушай. Аз отивам там, горе. Ти стой тук. Ако чуеш изстрели или ако не се върна до десет минути, започваш да чукаш по вратите и извикваш полицията да дойде на място. Кажи им, че техен офицер се нуждае от подкрепа. На таблото има часовник. Десет минути!
— Десет минути, бебчо. Сега ще станеш герой. Но и аз ще го приема като награда.
Бош извади пистолета си и се спусна бързо по пътя. Стълбището отстрани на гаража беше старо и изкорубено. Той взе по три стъпала наведнъж, като стъпваше колкото бе възможно по-тихо и все пак му се струваше, че цял свят го чува. На площадката вдигна пистолета и бутна настрани рамката с мрежа пред вратата. После се отдръпна в тъмнината и се облегна на парапета. Вдигна левия си крак и вложи цялата си сила в удара на стъпалото. Тласна точно под дръжката.
Вратата се отметна със силен трясък. Бош се промъкна през отвора, свит в типичната поза за нападение. Видя мъжа точно пред себе си, в отсрещния край на стаята, изправен пред леглото. Човекът беше гол и не само плешив, но и напълно обезкосмен. Погледът му се впи в очите на мъжа и той видя как изведнъж ужасът ги изпълни. Бош изкрещя високо и ясно.
— ПОЛИЦИЯ! НЕ МЪРДАЙ, МАМКА ТИ!
Мъжът замръзна, но само за миг, а после започна да се снишава, като насочи дясната си ръка към възглавницата. Поколеба се за миг, но продължи движението. Бош не можеше да повярва на очите си. Какво, по дяволите, правеше оня? Времето като че ли спря. Адреналинът, натрупан в тялото му, го караше да вижда движението ясно, като на бавен кадър. Бош знаеше, че мъжът или искаше да вземе възглавницата, за да покрие голотата си, или…
Ръката се плъзна под възглавницата.
— ДА НЕ СИ ПОСМЯЛ!
Ръката хвана нещо под възглавницата. Мъжът не отделяше очи от Бош. Едва сега Бош осъзна, че очите не бяха ужасени. Беше нещо друго. Ярост? Омраза? Ръката започна да се измъква изпод възглавницата.