— Добре съм, Силвия. Ти как си?
— Чудесно.
— Какво става с нас?
Тя леко се усмихна.
— Звучи ми като ония лепенки по броните, знаеш ли ги? „Как карам?“… Хари, не знам какво става с нас. Предполагам, че затова съм тук.
Последва неловко мълчание, докато тя оглеждаше площадката и дефилето по-нататък. Бош смачка цигарата си и я хвърли в старата кутия от кафе, която стоеше до вратата.
— Хей, нови възглавнички.
— Да.
— Хари, ти трябва да разбереш защо ми трябваше известно време. То е…
— Разбирам.
— Остави ме да свърша. Аз го обмислях много пъти. Бих искала да имам възможност да ти го кажа. Просто исках да кажа, че за мен ще бъде много трудно… и за нас… ако продължим. Ще бъде трудно да се справим всеки със своето минало, тайни и с повечето от онова, с което ти се занимаваш и донасяш у дома със себе си, с мислите си…
Бош я чакаше да продължи. Знаеше, че не е свършила.
— Знам, че не бива да ти напомням, но аз съм минала през това преди с мъж, когото обичах. И видях колко зле върви и… ти знаеш как свърши. И за двама ни имаше много мъка. Затова ти трябва да разбереш защо ми беше необходимо да се отдръпна и да погледна всичко отстрани. Да погледна към нас с теб.
Той кимна, но тя не гледаше към него. Отнесеният й вид го тревожеше повече от думите й. И въпреки това не можеше да каже нищо. Не знаеше какво би могъл да каже.
— Ти живееш в непрекъсната, тежка борба, Хари. Такъв е твоят живот. На ченге. И въпреки всичко това аз знам, че в теб има голямо благородство.
Сега тя го погледна.
— Аз те обичам, Хари. Искам да запазя тази обич жива, защото тя е едно от най-прекрасните неща в живота ми. Едно от най-прекрасните неща, които познавам. Знам, че ще е трудно. Но това може да я направи още по-прекрасна. Кой знае?
Тогава той се приближи до нея.
— Кой знае? — каза той.
И те стояха прегърнати дълго време. Лицето му бе до нейното и той вдишваше аромата на косата и кожата й. Погали тила й нежно, като че ли беше крехка порцеланова ваза.
След малко те се отделиха, но само колкото да се приближат и седнат заедно в шезлонга. Седяха мълчаливо прегърнати дълго време, докато небето започна да потъмнява и да се зачервява над „Сан Габриел“. Бош знаеше, че все още носи своите тайни и ще ги запази засега. Но той щеше да заобикаля тази черна самота само още известно време.
— Искаш ли да отидем някъде този уикенд? — попита той. — Да се махнем от града? Бихме могли да прескочим до „Лон Пайн“. Да преспим в бунгалото утре вечер.
— Това би било чудесно. Бих могла… Бихме могли да го направим.
Няколко минути по-късно тя добави:
— Може да не успеем да наемем бунгало, Хари. Те са толкова малко и обикновено ги заемат още от петък.
— Аз вече имам резервирано едно.
Тя се извърна, така че да може да го погледне в лицето. Усмихна се лекичко.
— О, значи ти през цялото време си знаел — каза тя. — Само си се въртял тук и си чакал аз да дойда! Нямало е безсънни нощи, никаква изненада?
Той не се засмя. Поклати глава и известно време гледа към отблясъка на умиращия ден над западния склон на „Сан Габриел“.
— Не знаех, Силвия — каза той. — Надявах се.