Едгар се върна при пишещата машина, а Бош седна и постави пред себе си двете папки. Отвори онази, която съдържаше биологичните данни, но така си и остана седнал и загледан в Едгар. Не знаеше дали да се възхищава от активността му или не. По-рано бяха работили заедно и всъщност Бош беше го обучавал цяла година, за да го направи следовател по убийства. Но така и не можа да се увери дали Едгар е станал добър професионалист. Той винаги излизаше да си върши работата с недвижимите имоти, обядваше по два часа, преди да направи заключенията… Като че ли не разбираше, че работата в екипа по убийствата не е служба. Това е мисия. Така както убийствата бяха изкуство за извършителите, разследването им също беше изкуство за екипа. И това не беше професия, която човек си избира по вкус. Напротив, самата работа намираше хората, които да й служат.
Тъкмо защото мислеше така, Бош трудно можеше да повярва, че Едгар ще си скъса задника от работа по този случай поради същите причини, които би имал той самият например.
— Какво гледаш? — попита Едгар, без да вдига глава и без да спре да печата.
— Нищо. Мисля си.
— Хари, не се бой. Всичко ще се оправи.
Бош пусна фаса си в чашата с изстинало кафе и запали нова цигара.
— Обслужването с предимство, което е наредил Паундс, отнася ли се и за извънработно време?
— Абсолютно — усмихна се Едгар. — Нали всички работим и мислим по случая непрекъснато.
„Така е“ — помисли Бош.
Доволен, че авторитетът му пред Едгар е непокътнат, той насочи вниманието си към папката за убийствата. Вътре имаше единадесет разделителни картона, всеки надписан с името на една от жертвите на Майстора. Започна да ги прелиства, като разглеждаше снимките от местопрестъпленията и биографичните данни на всяка от жертвите.
Всички жени бяха, общо взето, със сходни професии. Бяха или улични проститутки, или такива, които обслужват при повикване по телефона. Стриптийзьорки или порноактриси, които проституират в извънработно време. Майстора явно е познавал тази част от подземния живот на града. Той бе намирал жертвите си със същата лекота, с която и те са го следвали в тъмнината… Психологът, който бе работел с екипа тогава, бе казал, че в действията може да се открие шаблон, спомни си Бош.
Но като гледаше застиналите в смъртта лица на снимките, той си спомни също, че екипът така и не успя да определи някакви общи физически особености на жертвите. Имаше руси и брюнетки. Едри жени и слаби наркоманки. Шест бели жени, две латиноамериканци, две азиатки и една чернокожа. Нямаше шаблон. В това отношение Майстора не бе проявявал специални предпочитания. Единственият шаблон беше, че той търсеше жените в периферията на града, където нямаше голям избор и те без много да се замислят, тръгваха с непознат. Психологът беше казал, че всички жени са били като наранени риби — изпращали са невидим сигнал, който е привлякъл акулата.
— Била е бяла, нали? — попита той Едгар.
— Аха, така каза докторът.
— Аутопсираха ли я вече? Кой?
— Не, аутопсията е утре или вдругиден, но Корасон погледна, когато я вкарвахме. Тя предположи, че е била бяла. Защо питаш?
— Нищо. Руса ли е била?
— Аха, поне когато е умряла, е била. Изрусена. Ако ще ме питаш и дали съм проверявал за бели, руси мацки, изчезнали преди четири години, да си гледаш работата, Хари. Мога да използвам цялото си време за проверка, но с това описание няма да стигна далеч. Ще излязат три, четири хиляди имена. Няма да си губя времето сега с това, след като утре може би ще имаме името й на база на пръстовите отпечатъци. Би било чиста загуба на време.
— Аха, знам. Само бих искал…
— Само би искал да получиш някои отговори. Всички го искаме. Но, човече, трябва ни малко време.
Едгар отново продължи да пише на машината, а Хари сведе очи към папката. Обаче лицето от кутията все стоеше пред очите му. Безименно, неизвестно. Не знаеха нищо за нея. Но нещо от гипсовата маска го караше да мисли, че тя все пак някак си се вписва в шаблона на Майстора. Някаква твърдост, която нямаше нищо общо с гипсовата отливка. Тя също е била от покрайнините…
— Да сте намерили още нещо в бетона, след като си тръгнах?
Едгар спря да пише, въздъхна шумно и поклати глава.
— Какво друго? Като цигарения пакет ли?
— Майстора оставяше при другите чантите им. Само режеше дръжките, за да ги души с тях, но когато изхвърляше телата, винаги намирахме чантите и дрехите им наблизо. Липсваха само гримовете. Той винаги ги прибираше.