— Не и този път. Или поне в бетона ги няма. Паундс остави един униформен да прегледа мястото след всички. Нищо повече не беше намерено. Може всички тези неща да са били оставени в стаята. Вероятно са изгорели или откраднати. Хари, да не се съмняваш, че е имитация?
— Предполагам.
— Ей, аз също.
Бош кимна и каза на Едгар, че съжалява, дето го е прекъснал. Насочи вниманието си отново към папките. След няколко минути Едгар измъкна формуляра от машината и го сложи върху масата. После го класира в нова папка, където имаше съвсем малко документи от днешния случай. След това пъхна папката в чекмеджето на бюрото си. Най-накрая се върна към ежедневния ритуал да позвъни на жена си по телефона, докато подрежда бележниците върху бюрото. Каза й, че ще спре за малко по работа по пътя си за вкъщи. Докато слушаше разговора, Бош си помисли за Силвия Мур и за някои от домашните ритуали, които бяха си създали.
— Тръгвам си, Хари — каза Едгар, след като остави слушалката.
Бош кимна.
— Докога ще се мотаеш тук?
— Не знам. Трябва да попрегледам тези работи, за да съм сигурен в онова, което ще говоря, когато ме извикат за свидетелски показания.
Това беше лъжа. Не му беше необходима папката, за да освежава спомена си за Майстора.
— Надявам се, че ще изядеш Мани Чандлър с парцалите.
— Може пък тя да ме разкъса. Добра е.
— Добре де, но се надявам аз да съм прав. Хайде, до скоро.
— Хей, не забравяй, ако утре откриете името, да ми бипнеш по пейджъра или изобщо да намериш как да ми кажеш.
След като Едгар си тръгна, Бош си погледна часовника. Беше пет. Включи телевизора и седна върху шкафа близо до кутията с маската. Докато чакаше в новините да съобщят за намереното тяло, той вдигна слушалката и набра номера на Силвия вкъщи.
— Няма да дойда довечера.
— Хари, какво се е случило? Как минаха встъпителните речи?
— Не става дума за делото. Има нов случай. Днес беше намерен труп. Изглежда, като че ли Майстора е работил. Получихме бележка в участъка. В общи линии пише, че съм убил не този, когото трябва. И че Майстора, истинският, е още на свобода.
— Възможно ли е?
— Не знам. До днес нямаше никакво съмнение.
— Как би…
— Чакай малко, тъкмо съобщават новината. Втори канал.
— Сега го пускам.
Те гледаха различни екрани, но се чуваха по телефона, докато съобщаваха за случката в ранните новини. Говорителят не каза нищо за Майстора. Показаха как изглежда местопрестъплението отгоре, а после включиха Паундс, който казваше, че все още има малко информация, а полицията е открила тялото след анонимно обаждане. Хари и Силвия се засмяха, когато видяха изцапаното чело на Паундс. Бош се почувства по-добре от този смях. След репортажа Силвия стана сериозна.
— Значи той не е казал на медиите.
— Да, трябва да сме съвсем сигурни. Първо трябва да сме наясно какво става. Дали е бил той, или е имитация… или може би е имал помощник, за когото не сме узнали.
— Кога ще знаете в каква посока да търсите?
Беше един по-мек начин да го попита кога ще разбере дали не е убил невинен.
— Не знам. Може би утре. Аутопсията ще ни разкрие някои неща. Но пък идентификацията ще ни каже кога точно е умряла.
— Хари, това не е бил Майстора. Не се бой.
— Благодаря, Силвия.
Безрезервната й вяра в него е приятна, помисли Бош. И веднага се почувства виновен, че никога не е споделил с нея всичко за себе си. Той беше този, който се въздържаше.
— Още не си ми казал как мина днес денят в съда или пък защо няма да дойдеш тук, както съобщи в началото.
— Заради този новия случай днес. Аз съм замесен… и искам да помисля по него…
— Можеш да мислиш навсякъде, Хари.
— Знаеш какво искам да кажа.
— Да, знам. А съдът?
— Предполагам, че е минало добре. Имаше само встъпителни слова. Утре започва разпитът на свидетелите. Но този, новият случай… Надвиснал е като дамоклев меч…
Той превключи каналите, докато говореше, но беше изпуснал репортажите по другите новини.
— Добре, а какво казва адвокатът ти?
— Нищо. Не иска дори и да знае за този случай.
— Лайно!
— Иска само делото да мине бързо и да не се споменава по никакъв начин, че е възможно Майстора или негов помощник да са на свобода, преди делото да приключи.
— Но това е неетично, Хари. Дори и да е доказателство в полза на ищеца, той не е ли длъжен да го представи?
— Да, ако знае за него. Точно така е. Той не иска да го знае изобщо. Така се чувства по-сигурен.
— Кога ще бъде твой ред да даваш показания? Искам да дойда. Мога да си взема свободен ден и да бъда там.
— Не. Не се безпокой. То е само формалност. Не искам да знаеш за този случай повече от това, което вече знаеш.