— Защо? Отнася се до теб.
— Не, не до мен. До него.
След като й каза, че ще й се обади утре, той затвори телефона. После остана загледан дълго време в апарата. От близо година те със Силвия Мур прекарваха заедно три или четири нощи всяка седмица. Тъй като Силвия беше тази, която говореше за смяна на мебелировката и дори беше обявила къщата си за продан, Бош никога не бе пожелал да засяга въпроса за опасението си, че това би могло да разруши крехкото разбирателство и топлина, което чувстваше, когато беше с нея.
Сега се чудеше дали не прави точно това — да нарушава баланса помежду им. Беше я излъгал. Наистина беше замесен до известна степен в новия случай, но всъщност беше изтощен от деня и искаше да си иде у дома. Беше я излъгал, защото чувстваше, че има нужда да бъде сам. Само с мислите си. И с Майстора.
Прелисти втората папка до края, където имаше прозрачни пластмасови пликове за писмени веществени доказателства. Там имаше копия от предишните писма на Майстора. Бяха три. Убиецът беше започнал да ги изпраща след канонадата, започната от медиите и след като вече го бяха кръстили с името „Майстора на кукли“. Едното беше пристигнало до Бош преди единадесетото — последното убийство. Другите две се бяха получили на името на Бремер от „Таймс“ след седмото и единадесетото убийство. Сега Хари разглеждаше фотокопието на плика, който беше адресиран до него с печатни букви. После погледна и стихотворението. То беше написано със същия странно наклонен шрифт. Прочете думите, които знаеше наизуст.
Бош затвори папките и ги прибра в куфарчето си. Загаси телевизора, излезе и се насочи към паркинга. Задържа вратата, за да могат да влязат две униформени ченгета, които се опитваха да усмирят един пияница. Той се засили да го ритне, но Хари се дръпна назад.
Насочи колата на север и хвана пътя към Мълхоланд, който после водеше към „Удроу Уилсън“. След като влезе в гаража, остана доста дълго седнал, с ръце върху кормилото. Помисли за писмата и „подписа“, който Майстора оставяше върху тялото на всяка своя жертва — кръстчето, изрисувано върху нокътя на крака. Чак след като Чърч5 бе убит, те се сетиха какво означаваше то. Кръстчето беше неговия „знак“. Символът на църквата — кръст!
Пет
На сутринта Бош седна пред масата в задната част на кухнята и се наслади на изгрева на слънцето над прохода Кахуенга. То изсушаваше утринната мъгла и къпеше в светлина дивите цветя по склоновете на хълма. Хари гледаше, пушеше и пиеше кафе. Така дочака звукът от трафика по холивудското шосе да прерасне в непрекъснато бучене.
Облече тъмносиния си костюм с бяла риза. Докато връзваше тъмночервената си връзка със златисти фигури пред огледалото, той се чудеше как ли ще погледнат на него съдебните заседатели днес. Предния ден беше забелязал, че когато погледнеше някой от тях в очите, човекът винаги пръв отместваше поглед. Какво ли означаваше това? Трябваше да попита Белк, но понеже не го харесваше изобщо, знаеше, че ще се почувства неудобно да го пита за мнение по какъвто и да било въпрос.
Като използва направената вече във вратовръзката дупчица, той я притисна с иглата, на която беше написано „187“ — номерът на онзи член в наказателния закон на Калифорния, който предвижда наказанията за убийство. Среса все още влажната си посивяваща кестенява коса с четка, а после приглади и мустаците си. Сложи си капки в очите, а после се наведе към огледалото. Очите му бяха зачервени от недоспиване, а ирисите им — блестящи и тъмни като парченца лед върху асфалта. „Защо те избягват погледа ми?“ — зачуди се отново. Помисли как Чандлър го беше описала пред тях и разбра причината.
Беше се насочил към вратата с куфарчето в ръка, когато тя се отвори и влезе Силвия.
— Здрасти — каза тя, щом го видя. — Надявах се да те заваря.
После се усмихна. Носеше панталони в цвят каки и розова блуза с копчета. Той знаеше, че във вторник и четвъртък тя не облича рокли, защото това бяха дните, когато беше дежурна в двора на училището. Понякога й се налагаше да тича подир учениците. Дори да ги разтървава. Слънцето, което я осветяваше откъм гърба, правеше тъмнорусата й коса да изглежда златна.