— Бедни новини — каза Бош.
— Мамка им — отговори Едгар. — А ние се изтрепваме от работа. Само ако…
Телефонът звънна и той грабна слушалката.
— Не, току-що свършиха — каза, след като слуша няколко секунди. — Да, да, добре. Добре.
Той затвори и поклати глава.
— Паундс? — попита Бош.
— Аха. Мисли, че до десет секунди след предаването ще знаем името й. Господи, каква вечер се задава.
Следващите три обаждания бяха шеги, потвърждаващи ярката липса на оригиналност и ум у телевизионните зрители. И тримата, които се обадиха, ги псуваха на майка и затвориха с подигравателен смях. След около двадесет минути Едгар вдигна слушалката на звънящия телефон и започна да си води бележки. Другият телефон иззвъня и Бош се обади.
— Аз съм детектив Бош, с кого говоря, моля?
— Това записва ли се?
— Не, не се записва. Кой се обажда?
— Няма значение. Обаче мисля, че ще поискате да знаете, че името на момичето е Маги. Маги някоя си. Името е латиноамериканско. Виждал съм я на видео.
— Какво видео? МТВ?
— Не, Шерлок. Порно. Тя се чукаше във филма. Беше добра. Можеше да постави презерватива с устицата си на самото място.
Прекъсна. Бош записа няколко реда върху бележника пред себе си. Латиноамериканско? Не мислеше, че начинът, по който бе изрисувано лицето, даваше някакъв намек, че жертвата е латиноамериканка.
Едгар затвори и каза, че събеседникът му я е нарекъл Беки и съобщил, че преди няколко години е живяла в „Студио сити“.
— А ти какво получи?
— Маги. Без фамилно име. Вероятно да е латиноамериканско. Каза, че била в порнобизнеса.
— Може и да съответства, само че на мен не ми се струва тя да е мексикански тип.
— Знам.
Телефонът звънна отново. Едгар вдигна слушалката, слуша няколко минути и затвори.
— Още един, който е познал мамка ми.
Бош пое следващия разговор.
— Само искам да ви кажа, че момичето, което показаха по телевизията, беше в порнобизнеса — каза гласът.
— Откъде знаете?
— Мога да кажа от това, което видях по телевизията. Взех под наем видеокасета. Само веднъж. Тя беше във филма.
„Само веднъж ли? Ами естествено…“ — помисли Бош. Но не го каза.
— Знаете ли името й?
— Не го знам, човече — отвърна събеседникът на Бош. — Те и без това винаги ползват фалшиви имена.
— А какво беше името върху лентата?
— Не си спомням. Бях пиян, като го гледах. Както казах, беше само веднъж.
— Виж, аз не искам признания от теб. Кажи само каквото знаеш. Нещо друго да ти е направило впечатление?
— Не, умнико.
— Кой си ти?
— Не е необходимо да казвам.
— Виж, ние се опитваме да открием убиеца. Как се казваше мястото, откъдето взе лентата?
— Няма да кажа, защото можете да намерите моето име чрез тях. Няма значение. Тези филми ги има навсякъде. Във всяко място, където дават порно видеофилми под наем.
— Откъде знаеш, щом си вземал само веднъж?
Онзи затвори.
Бош остана още един час. Накрая бяха се събрали пет обаждания, в които се твърдеше, че лицето принадлежи на порноактриса. Само един беше казал, че името й е Маги. Другите четирима не бяха обърнали внимание на имената. Имаше едно обаждане, в което я бяха нарекли Беки от „Студио сити“ и едно, което ги осведоми, че тя е била стриптийзьорка, работила кратко в „Капана на Боби“ в Ла Бреа. Един от мъжете, който се беше обадил, беше казал, че лицето било на изчезналата му съпруга, но когато Бош продължи да го разпитва, се оказа, че нея я няма само от два месеца. Надеждата и отчаянието в гласа на човека изглеждаха искрени на Бош и той не знаеше дали е направил добро, като е казал на човека, че това не може да бъде неговата жена, или зло, като го е захвърлил отново в неизвестността.
Имаше още три обаждания, в които събеседниците описваха надълго и нашироко коя жена мислят, че може да е бетонената блондинка, но във всеки разговор след няколко въпроса Едгар и Бош установяваха, че това са маниаци, които изпитват удоволствие от разговор с полицията.
Най-странното позвъняване дойде от някаква жена медиум от Бевърли Хилс. Тя спомена, че си била сложила ръката на екрана на телевизора, когато показали лицето, и усетила, че душата на умрялата вика.
— Какво викаше? — попита търпеливо Бош.
— Възхвала.
— Възхвала за какво?
— За Господ, нашия спасител, бих казала, но не знам. Само това можах да усетя. Бих могла да усетя повече, ако мога да пипна истинската гипсова маска на…
— Добре. А душата, която се молеше, каза ли си името? Вижте, ние тук това правим. Нас ни интересува по-скоро името, отколкото виковете й за възхвала.
— Някой ден вие ще повярвате, но дотогава ще сте загубен.