Той спря на банкета и извади кутията от кафявия плик, където я беше сложил дребният. Светна лампата в колата, разгледа я от всички страни и прочете всяка дума, написана по нея. Но дата на производството нямаше, така че не можеше да се разбере дали филмът е правен преди или след смъртта на Чърч.
Върна се обратно на магистралата, която го поведе на север в долината Санта Кларита. След като излезе на пътя за каньона „Букет“, той премина през няколко улици с резиденции, а после покрай безкрайната редица къщи на дребни собственици. На „Дел Прадо“ паркира на тревата пред къщата, на която се мъдреше знакът на „Недвижими имоти Титенбаух“.
Вече повече от година Силвия правеше безуспешни опити да продаде къщата. Като помисли за този й проблем, Бош почувства облекчение. Защото така не му се налагаше още да взема решение какво ще правят оттук нататък те двамата със Силвия.
Още преди да достигне до вратата, Силвия отвори.
— Хей.
— Хей.
— Какво носиш?
— Нещо от работата. Трябва да звънна по телефона на две-три места. Яде ли?
Той се наведе, целуна я и влезе вътре. Тя беше облечена в дългата сива тениска, която обикновено носеше вкъщи след работа. Косата й беше пусната и падаше върху раменете. Светлината от хола проблясваше в русите кичури.
— Ядох салата. А ти?
— Още не. Ще си направя сандвич с нещо. Извинявай. Делото, пък и този нов случай сега и… е, ти знаеш.
— Нищо, нищо. Просто ми липсваш. Извинявай за държанието ми по телефона.
Тя го целуна и прегърна. С нея той се почувства у дома. Това беше най-хубавото. Това чувство. По-рано никога не беше го изпитвал, а когато беше далеч от нея, го забравяше. Но щом бяха заедно, това чувство също присъстваше.
Тя го поведе за ръка към кухнята и му каза да седне, докато му направи сама сандвича. Той я гледаше как слага тиганчето на печката и пуска газта. После сложи четири резена бекон в тигана. Докато се пържеха, тя наряза домат и авокадо и сложи отгоре им лист маруля. Той стана, взе една бира от хладилника и я целуна по врата. Отдръпна се бързо и за момент се ядоса на спомена за жената, която го опипваше в кабината. Защо ли се сети?
— Какво има?
— Нищо.
Тя сложи две филийки хляб в тостера и извади бекона от тиганчето. След няколко минути сложи сандвича пред него и седна.
— На кого трябва да се обаждаш?
— На Джери Едгар и може би на един от нравствената.
— Нравствената ли? Тя порно ли е била? Тази, новата жертва?
Силвия по-рано бе женена за полицай и се беше научила да мисли като ченге. Бош харесваше това у нея.
— Така мисля. Имам някои сведения. Но аз ще бъда в съда и затова искам да им ги съобщя.
Тя кимна. Той никога не й беше казвал да не задава много въпроси. Но тя винаги знаеше кога да спре.
— Как беше днес в училище?
— Чудесно. Яж си сандвича. Искам да побързаш и да свършиш с разговорите, за да можем после да забравим и съда, и училището, и разследването. Искам да си отворим бутилка вино, да запалим няколко свещи и да легнем.
Той й се усмихна.
Животът им заедно бе толкова спокоен. Свещите винаги бяха сигнал от нейна страна. Нейният начин да покаже, че иска да се любят. Докато си седеше на стола, Бош се сети, че той не подава сигнали. Почти винаги инициаторът беше тя. Чудеше се какво ли означава това от негова страна. Боеше се да не би взаимоотношенията им да са базирани само на тайни. Надяваше се да не е така.
— Сигурен ли си, че всичко е наред? — попита тя. — Ти наистина си разсеян.
— Добре съм. Това е вкусно. Благодаря.
— Пени се обади тази вечер. Има двама души, които се интересуват, така че в неделя ще им показва къщата.
Той кимна и продължи да яде.
— Може би бихме могли да идем някъде през деня. Не искам да съм тук, когато ги доведе. Какво ще кажеш да заминем още в събота и да преспим някъде навън? И ти трябва да се откъснеш от всичко това. Може би ще е добре да идем в „Лон Пайн“.
— Звучи ми добре. Но нека видим какво ще стане.
След като тя излезе от кухнята и отиде в спалнята, Бош се обади в управлението на Едгар. Заговори тихо:
— Знаете ли, обаждам се за онова, което показахте по телевизията. Нали не си казах името?
— Да, можете ли да ни помогнете?
— Мога, разбира се.
Бош покри устата си с ръка, за да не се засмее.
Сети се, че преди не беше помислял да се шегува. Бързо прехвърли през ума си как да продължи.
— Да, кой сте вие, господине? — попита нетърпеливо Едгар.
— Аз… аз съм… ами…
— Кой?
— Домъкна ли се вече Харви Паундс?
Бош избухна в смях и Едгар веднага се сети кой е на телефона. Беше глупаво. Дори не звучеше смешно, но и двамата се посмяха.
— Бош, какво искаш?
Трябваше му малко време, за да спре да се смее. Най-после можа да проговори: