„Чандлър също така заяви намерението си да изиска полицейски доказателства за това, че Чърч е точно «Майстора на кукли». Тя твърди, че Чърч, баща на две непълнолетни дъщери, не е серийният убиец, когото полицията е търсела, а е нарочен за такъв само за да бъдат прикрити погрешните действия на Бош.
Чандлър каза: «Бош хладнокръвно е убил невинен човек. По време на този процес ние ще докажем онова, което градската адвокатска колегия непрекъснато отказва да направи — да изкара наяве истината и да осигури правосъдие за семейството на Норман Чърч.»
Бош и Родни Белк — помощник градски адвокат, който е поел защитата — отказаха да коментират настоящата статия. Освен Бош в следващите една или две седмици свидетели по делото ще бъдат…“
— Имаш ли дребни, приятел?
Бош вдигна поглед от вестника към нечистото, но познато лице на скитника, който беше свързан със сградата на Съдебната палата така, както зелената площ пред нея. По време на седмицата, когато се избираха съдебните заседатели, Бош го беше виждал тук всеки ден да обикаля и да проси дребни пари или да събира фасове. Човекът бе облечен с окъсано сако от туид върху два пуловера и панталон от рипсено кадифе. Мъкнеше всичко, което притежаваше, в пластмасова торба и държеше тенекиено канче за събиране на монети в ръка, като го разтърсваше от време на време пред хората, за да ги подкани да пуснат нещо в него. Освен това винаги носеше със себе си жълт юридически бележник, изписан от край до край.
Бош инстинктивно потупа джобовете си и сви рамене. Нямаше дребни.
— Мога да взема и долар, знаеш.
— Нямам излишен долар.
Скитникът го отмина и се загледа в пепелника. От пясъка като ракови образувания стърчаха пожълтели фасове. Той прибра жълтия бележник под мишница и започна да подбира фасовете, като вземаше тези, по които бе останал поне половин сантиметър недопушен тютюн. Доста често успяваше да намери почти цяла недопушена цигара и тогава примлясваше с устни от задоволство. След като подбра фасовете, той ги изсипа в тенекиеното си канче.
Доволен от придобитото, човекът отстъпи от пепелника и вдигна очи към статуята. Погледна към Бош и му смигна, а после разтърси бедра в неприлична имитация на полов акт.
— К’во ще кажеш за мойто момиче, а? — каза той. После целуна пръсти и протегна ръка да потупа статуята.
Преди дори и да помисли да му отговори, Бош чу чуруликането на пейджъра си, закачен на колана. Скитникът отстъпи още две крачки и вдигна свободната си ръка, като да се предпази от някакво зло. Бош видя как лицето му придобива тревожно — панически вид. Приличаше на човек, чиито мисловни връзки действат, но са така нарушени, че не могат да свържат събитията. Човекът се извърна и забърза към улица „Спринг“ с пълното си с фасове канче в ръка.
Бош гледа подире му, докато го загуби от поглед, и едва тогава взе пейджъра в ръка. Позна номера, изписан на екранчето. Беше лейтенант Харви. Съобщаваше да се обади на „деветдесет и осем“ — директния номер на Паундс в управлението в Холивуд. Той забучи остатъка от недопушената си цигара в пясъка и влезе в Съдебната палата. Близо до съдебните зали на втория етаж до ескалатора имаше цяла редица с телефонни автомати.
— Хари, какво става там? — попита Паундс.
— Нищо особено. Просто чакам. Вече имаме съдебен състав, а сега адвокатите се съвещават със съдията по процедурата за встъпителните речи. Белк каза, че не е необходимо да присъствам и затова се въртя тук наоколо.
Погледна часовника си. Беше дванадесет без десет.
— Скоро ще има обедна почивка — добави той.
— Добре. Трябваш ми.
Бош не отговори. Паундс му беше обещал, че докато приключи процесът, няма да го включва в дежурствата. Малко повече от седмица, най-много две. Нямаше как да не обещае. Паундс знаеше, че Бош не може да провежда разследвания за убийства, тъй като ще бъде в съда поне четири дни от седмицата.
— Какво е станало? Мислех, че не съм на смяна.
— Не си. Но може да възникне проблем при нас. Засяга те.
Бош отново се поколеба. Така се работеше с Паундс. Винаги имаше явна и скрита причина. Май сега лейтенантът си играеше по навик. Говореше със заобикалки и се опитваше да накара Бош да му се хване на въдицата.
— Проблем ли? — най-после попита Бош. Беше с нищо необвързващ го отговор.
— Да. Мисля, че днес си виждал вестника. Онази статия в „Таймс“ за твоето дело.
— Аха. Тъкмо я чета.
— Добре, но се получи нова бележка.