Бош видя вратата на съдебна зала номер 4 да се отваря и оттам излезе семейството на Чърч, следвано от адвокатката им. Беше обедна почивка. Дебора Чърч и двете й дъщери не погледнаха към него. Но Хани1 Чандлър, известна сред полицейските и съдебни среди повече като Мани2 Чандлър, го гледаше с убийствен поглед, докато минаваше. Очите й бяха тъмни като опушен махагон и красиво разположени на загорялото й лице с ясно очертана долна челюст. Тя беше привлекателна жена с гъста златиста коса. Фигурата й бе скрита под правата линия на синия костюм. Бош усети омразата на цялата група да го залива като вълна.
— Бош, още ли си там? — питаше Паундс.
— Аха. Май току-що ни пуснаха в обедна почивка.
— Добре. Тогава тръгвай. Ще се видим на мястото. Не съм напълно уверен, макар че го казвам, но се надявам все пак това да е просто поредният ненормалник. Би било по-добре и за теб.
— Така е.
Докато насочваше слушалката да я закачи на място, Бош чу гласа на Паундс и отново я приближи до ухото си.
— Още нещо. Ако се появят репортери, остави ги на мен. Каквото и да се случи, ти не бива да бъдеш официално замесен в този нов случай заради делото, произлязло от предишния. Значи ние сега те ползваме само като експерт на следствието. Така ще казваме.
— Добре.
— Ще се видим на мястото.
Две
Бош тръгна по „Уилшайър“, за да излезе от центъра, и зави по Трета улица, след като премина покрай остатъка от парка „Макартър“. Когато зави на север и тръгна към западната част, там вече се виждаше струпването на полицейски коли вляво на улицата. Бяха пристигнали и бусчетата на спомагателните екипи. В далечината малко на север, замъглен от надвисналия смог, се виждаше надписът „ХОЛИВУД“.
Мястото представляваше три опушени стени, между които беше струпана купчина обгорели отпадъци. Покрив нямаше, но полицаите бяха провесили синьо пластмасово покривало, хванато отгоре на задната стена и простиращо се до оградата на парцела като навес. Бош знаеше, че това не е направено с цел да се пази сянка на инспекторите. Наведе се напред и погледна нагоре през страничното стъкло. Видя ги там горе да обикалят. Бяха градските лешояди — хеликоптерите на медиите. Когато паркира зад завоя, Бош забеляза двамата работници, застанали до камионетката със строителни инструменти. И двамата дърпаха яко от цигарите си, а на лицата им беше изписано отвращение. Пневматичните чукове лежаха на земята. Те чакаха да ги повикат, но си личеше, че все пак се надяват вече да са си свършили работата и повече да не бъдат нужни.
От другата страна на камионетката, близо до синия микробус на следователите, стоеше Паундс. Изглеждаше, като че ли се съвзема от някакво неприятно чувство, и Бош забеляза същото отвращение, както по лицата на цивилните. Въпреки че Паундс беше шеф на холивудското управление, което включваше и отдел „Убийства“, самият той всъщност никога не бе работил по някой от случаите, свързани със смърт. Както по-голямата част от административните ръководители, издигането му беше базирано не на опит, а по-скоро на добър успех от изпити и проведени разследвания. Бош винаги изпитваше удоволствие да види някой като Паундс, когато поеме поне малка доза от онова, с което ежедневно се сблъскват редовите следователи.
Преди да излезе от колата си, Бош погледна часовника. Разполагаше с един час, след което трябваше да се върне в съда.
— Хари — каза Паундс, като се насочи към него. — Радвам се да те видя.
— За мен е удоволствие, лейтенант, да изследвам поредния труп.
Бош съблече сакото си и го постави върху седалката на колата. После отвори багажника и облече син гащеризон. Щеше да му е горещо, но не му се искаше да се връща в съда покрит с прах и мръсотия.
— Добра идея — каза Паундс. — Трябваше и аз да си взема работно облекло.
Само че Бош знаеше, че той изобщо няма такова. Паундс се появяваше на местопрестъпленията само когато знаеше, че ще ги показват по телевизията и ще има шанс да направи изявление. Интересуваше се само от телевизионните репортери. Не обръщаше внимание на вестникарите, защото те не включваха в репортажите си повече от две изречения. Освен това написаните изявления можеха да отровят не само следващите ти дни, но и да останат да висят на съвестта ти цял живот. Обикновено администраторите в полицията не обичаха да дават интервюта за вестниците. Телевизията беше по-мимолетно и по-безопасно средство.