— Е — върна се на основния въпрос той, — готова ли си? Мина доста време. Отвиква се. Ако те пратя там, аз ще съм на топа на устата, нали разбираш?
— Разбирам. Не се безпокой. Готова съм.
— Добре тогава. Пак ще се чуем.
— Благодаря. Доскоро.
— А, миличка?
— Да?
— Радвам се, че се връщаш. Пак ще е като едно време.
— Не, Лио. Не и без Макс. Никога няма да е същото.
Този път той не възрази, че се обръща към него по име. Двамата затвориха и Каси се отдалечи от телефоните.
Трябваше да отиде пеш до Виктъри Булевард, където бе паркирала поршето. По пътя пусна плика със снимките в една пощенска кутия и си спомни за Макс Фрилинг и за последните им мигове заедно — бара в „Клио“, бирената пяна по мустаците му, мъничкия белег на брадичката, по който не растяха косми.
Макс беше вдигнал наздравица и тя мислено я повтори.
„За края. За онова място, където пустинята става океан.“
Мисълта за случилото се после я потисна и разгневи, макар да бяха минали толкова много години. Реши преди да отиде в магазина да мине покрай училището „Уъндърланд“ и да хване обедната почивка. Знаеше, че това е най-добрият начин да разсее меланхолията си.
Когато стигна при колата си, откри, че след изтичането на позволения двучасов престой са й оставили квитанция за глоба. Свали я от предното стъкло и я хвърли в поршето, без да й обръща внимание. Автомобилът все още бе регистриран на името на длъжника. След като никой не платеше глобата, общината щеше да си потърси парите от него.
Качи се в колата и потегли. Опита се да послуша компактдиска на Лусинда Уилямс, но плейърът прескачаше на всяка неравност и трябваше да се задоволи с радиото. Предаваха стара песен. Роузан Каш пееше за седемгодишен копнеж.
„Да“ — помисли си Каси.
5
През следващите дни, докато чакаше да я потърси Лио, Каси Б лак се потопи в ритъма на позната, успокоителна подготовка. И на възбуждаща, връщаща я в живота тръпка, каквато не беше изпитвала от много години.
Това също бе време за самоанализ. Тя многократно обмисли решението и плана си. Не откри слабости, не изпитваше нито колебания, нито досадни угризения. Проблемът беше да направи избора си. Това й донесе облекчение и чувство за освободеност. Върна си вълнението от опасността и очакването, което годините в затвора бяха изтръгнали от паметта й. Бе забравила колко опияняващ е приливът на адреналин. Макс го наричаше просто „престъпна енергия“, защото не можеше да изрази чувствата си с думи. През тези дни на подготовка Каси постепенно осъзна, че действителната цел на затвора е да отнеме това вълнение, да го изтрие от паметта. В такъв случай петте години зад решетките не й бяха достатъчни. Престъпната енергия бушуваше в кръвта й и кипеше във вените й като гореща вода по замръзнали тръби.
Започна с промяна на биологичния си часовник. Рязко съкрати часовете за сън и ги премести към сутринта. Компенсираше безсънието с комплекс витамини и от време на време с по някоя следобедна дрямка на канапето в дневната. След седмица вече спеше по четири часа на нощ, без това забележимо да се отрази върху съсредоточеността и продуктивността й.
Вечер се отправяше на дълги пътувания по опасно лъкатушещия Мълхоланд Драйв, за да изостри притъпеното си чувство за концентрация. Вкъщи ходеше на тъмно, за да приспособи очите си към силуетите на нощните сенки. Знаеше, че когато настъпи моментът, ще разполага с очила за нощно виждане, но разбираше, че трябва да е подготвена за всякакви случаи.
Денем, когато не бе на работа в магазина, събираше екипировката, която навярно щеше да й трябва, и приготвяше инструментите, които щеше да използва. След като грижливо състави списък на всички неща, които щяха да й помогнат да преодолее вероятните препятствия, Каси запомни съдържанието му наизуст и го унищожи — дори само той щеше да е достатъчен, за да отменят условното й освобождаване. После прекара един ден в обикаляне по различни магазини, събра необходимите вещи и разпръсна покупките си из целия град, така че отделните части от плана й да не могат да се схванат като цяло.
Купи отвертки, пили за желязо, ножовки и чукове, тел, рибарска корда и ластици за бънджи. Кутия латексови ръкавици, тубичка лепило, швейцарско ножче и осемсантиметрова шпакличка за маджуниране. Малка ацетиленова горелка и миниатюрна бормашина с батерии. Клещи с гумени щипци, резачка за тел и алуминиева ножица. Фотоапарат „Полароид“ и мъжки неопренов костюм. Голямо и малко фенерче, чифт наколенки и електрически зашеметител. Черна кожена раница, черна чантичка за колан и черен сак, който можеше да се сгъне така, че да стане колкото джобно книжле и да се носи в някоя от другите чанти. От всички магазини купуваше катинари и накрая събра седем, произведени от различни фирми и с различни заключващи механизми.