Погледът на Каси се плъзна към напомнящия на амвон балкон, издигнат като две сключени ръце над оживеното пространство. Дланите образуваха чаша — наблюдателен пост, където стоеше мъж с грубо изсечено лице, вперил очи към хората долу. Имаше бяла коса и носеше тъмен костюм, а не син блейзър. Трябваше да е някой от шефовете, може би дори най-главният. Каси не можеше да не се запита дали същият човек не е бил там в онази последна нощ преди шест години.
Стигна във фоайето и се насочи към ВИП-рецепцията. Нямаше други хора. Служителката, облечена в бяла туника с далечно египетски вид, й се усмихна.
— Здравейте — каза Каси. — Би трябвало да има пакет за мен. Казвам се Турчело.
— Един момент.
Жената изчезна през вратата зад нея. Каси усети, че дишането й се забавя, и в гърдите й се надигна типичната за крадците параноя. Ако й бяха устроили клопка, сега бе моментът да се появи охраната.
Но от вратата се появи същата служителка. Носеше голям кафяв плик с емблемата на „Клеопатра“: женски профил с тиара, над която се издигаше змия, и усмихнато й го подаде.
— Много благодаря — рече тя.
— Не, аз ви благодаря — отвърна Каси.
Тя взе плика, без да го поглежда, и отиде в нишата с външните телефони. Наоколо нямаше други хора. Каси застана пред автомата в ъгъла, така че да не се вижда какво прави.
Разпечата пакета и изпразни съдържанието му върху мраморния плот под телефона. Вътре имаше черен пейджър с дигитален екран, електронна карта-ключ, снимка и лист, откъснат от рекламен бележник на „Клеопатра“. Каси само хвърли поглед на пейджъра и го закачи на колана си. После прибра картата в задния джоб на черните си дънки и прочете бележката. На нея пишеше:
„Юфрейтиз“
Неговата стая е 2014.
Твоята е 2015.
Върни плика с цялото му съдържание на ВИП-рецепцията.
Първият ред накара стомаха й да се свие на топка. Тя опря глава на телефона. Познаваше „Юфрейтиз“. Мястото, където настъпи краят на мечтите и надеждите й. Едно беше да дойде отново във Вегас, друго да се върне в „Клеопатра“. Но „Юфрейтиз“… Каси сподави порива си да избяга. Напомни си за всичко, което залагаше. Бе стигнала прекалено далеч, за да се откаже.
Бавно смачка бележката в юмрук и погледна снимката. На нея се виждаше маса за бакара, край която седеше само един играч: пълен мъж в костюм с голяма купчина чипове отпред. Диего Ернандес. В ъгъла бяха отбелязани датата и часът. Бяха го снимали този следобед, очевидно с наблюдателна камера в казиното. Това показваше, че човекът на партньорите на Лио е по-вътрешен, отколкото смяташе тя.
Каси запечата образа на мъжа в паметта си, прибра снимката и смачканата бележка в плика, сгъна го на четири и го пъхна в джобчето на раницата си. После тръгна обратно към казиното.
Без да вдига глава, тя проследи табелите, които я отведоха при масите за бакара. Заобиколи ги отдалече, отиде при перилата, които обграждаха залата, небрежно се облегна с гръб на тях и плъзна поглед наоколо. Никой не й обръщаше внимание. Беше чиста. Каси бавно се завъртя, сякаш за пръв път забелязваше залата за бакара зад себе си, и застана така, че да може да гледа към нея.
Той все още бе там. Обектът. Диего Ернандес. Нисък пълен мъж с голямо шкембе, което не му позволяваше да се приближи плътно към масата. Носеше тъмен торбест костюм и вратовръзка. Каси забеляза, че играе почти без да се движи и постоянно следи масата, но без да помръдва глава. Пред него имаше няколко купчинки стодоларови чипове. Тя пресметна, че са поне десет хиляди долара.
Известно време наблюдава играта, като не откъсваше очи от Ернандес за повече от няколко секунди. Изведнъж той вдигна поглед към перилата. Каси бързо се извърна. Когато крадешком погледна към него, мъжът продължаваше задълбочено да играе.
Преди да отиде в „Юфрейтиз“, трябваше да научи още нещо за него. Тя се съсредоточи върху ръцете му. След по-малко от минута заключи, че е левак, защото носеше часовника си на дясната си китка. Вече знаеше всичко необходимо. Каси се отдръпна от перилата и се отдалечи с наведена глава.
За да стигне на двайсетия етаж, трябваше да вкара електронната карта в отвора на таблото на асансьора-предохранителна мярка, въведена след последното й идване в хотела. Застанала близо до вратата, тя сподави инстинктивното си желание да погледне нагоре към светлинните цифри, защото смяташе, че някъде на тавана има камера. Наближаваше девет. Нуждаеше се най-малко от един час в стаята. Трябваше да побърза.