И се усмихна. Каси отвърна на усмивката й.
— Още не. Но къщата наистина ми харесва.
Левали излезе от стаята. Каси я последва. От коридора хвърли поглед назад към играчките на лавицата над леглото. Момиченцето очевидно имаше склонност към плюшените кучета. Очите й отново попаднаха върху статива.
В дневната Левали й подаде списъка на купувачите. Каси вписа името Карън Палти, стара нейна приятелка от казиното, после измисли телефонен номер с холивудски код и адрес на Никълз Каниън Роуд.
— Знаете ли, Карън, ако тази къща не ви допада, в каньона има още няколко, които с удоволствие ще ви покажа.
— Много мило. Но първо ще си помисля за тази.
— Естествено. Просто ми съобщете. Ето визитката ми. Левали й подаде визитната си картичка и Каси я взе.
В този момент през прозореца на дневната видя, че до поршето й спира автомобил. Още един потенциален купувач. Тя реши, че е време да зададе въпросите си, докато има възможност.
— В обявата във вестника пишеше, че семейство Шоу спешно продават къщата. Имате ли нещо против да попитам защо? Искам да кажа, да не би да има някакъв проблем?
Още докато говореше, Каси осъзна, че е споменала името на собствениците. После си спомни за буквите на стената в стаята на момиченцето и разбра, че ще може да се измъкне, ако Левали обърне внимание на грешката й.
— А, не, изобщо не е свързано с къщата. Прехвърлят съпруга на друга работа и нямат търпение да се устроят на новото място. Ако успеят бързо да продадат имота, ще могат да заминат заедно, вместо да му се налага да пътува дотам и обратно. Разстоянието е много голямо.
Каси усети, че трябва да седне, но остана неподвижна. Изпълни я ужасен страх. Тя се опита да запази равновесие, като опря ръка на каменната камина, но бе сигурна, че не е успяла да скрие въздействието на думите, които току-що беше чула.
„Разстоянието е много голямо.“
— Добре ли сте? — попита Левали.
— Да. Добре съм. Миналата седмица бях болна от грип и… нали разбирате?
— Разбирам. И аз го изкарах преди няколко седмици. Беше ужасно.
Каси завъртя глава и се престори, че разглежда тухлите на камината.
— Къде се местят? — колкото може по-нехайно попита тя.
После затвори очи и зачака.
— В Париж. Съпругът се занимавал с внос на облекло и искали известно време да движи нещата оттам. Обмисляха дали да не запазят къщата и да я дават под наем. Но струва ми се, те знаят, че навярно няма да се върнат тук. В края на краищата, Париж си е Париж. Кой не би желал да живее там?
Каси отвори очи и кимна.
— Да, Париж си е Париж…
— Това е причината, поради която се интересуват от всякакви оферти — почти заговорнически продължи Левали. — Фирмата му щяла да покрие разликата между продажната и реалната цена. В разумни граници, разбира се. Искат да се настанят там и още през лятото да запишат момиченцето в езикова школа. За да понаучи френски, докато дойде време да започне училище.
Каси не я слушаше и се взираше в мрачния отвор на камината. Хиляди огньове бяха пламтели там и бяха топлили тази къща. Но в момента тухлите бяха черни и студени. Струваше й се, че гледа в собственото си сърце.
И тогава разбра, че се променя целият й живот. Дълго беше живяла ден за ден и внимателно избягваше дори да си мисли за отчаяния план, който се носеше на хоризонта като сън.
Но сега знаеше, че е време да се отправи към този хоризонт.
2
Беше понеделник. След посещението си в къщата, както обикновено, Каси отиде в „Холиуд Порше“ в десет и прекара остатъка от сутринта в малкия си офис до главната зала, като разговаря по телефона, разглежда актуализирания инвентарен списък, отговаря на запитвания по Интернет и направи проверка за клиент, интересуващ се от качествена бърза кола. През повечето време обаче мислите й се връщаха към информацията, която беше научила в каньона Лоръл.
В понеделник никога нямаше много купувачи. Понякога изоставаха продажби и документи за дооформяне от уикенда, но по принцип не идваше почти никой. Магазинът се намираше на Сънсет Булевард, само на половин пряка от „Синърама Доум“, и понякога ставаше толкова скучно, че Рей Моралес нямаше нищо против следобед Каси да отиде на кино, стига да си носи пейджъра и да може да я повика, ако се наложи. Рей винаги се бе отнасял към нея добре и още отначало й бе дал работата, макар тя да нямаше необходимия опит. Тя разбираше, че мотивите му не са съвсем алтруистични и че е само въпрос на време да й поиска да му се отплати. Всъщност се изненадваше, че още не го е направил. Бяха минали десет месеца.