Джак заобиколи леглото и погледна часовника върху нощното шкафче. Приличаше на „Ролекс“. Той пъхна химикалката в металната верижка и го вдигна така, че да разгледа задния капак.
— Убиецът е бил достатъчно умен, за да познае, че е фалшив.
— Всеки от бранша би го познал, Джак. Тези ментета се продават за петдесетачка на тротоара пред всяко заведение на „Фримонт“. Просто убиецът е бил достатъчно умен, за да вземе проклетите пари, и толкова.
Карч кимна и остави часовника, отиде до гардероба, отвори го и се наведе над сейфа. Вратичката му беше открехната. Вътре нямаше нищо.
— Разкажи ми за този тип, Винсънт. Кога е пристигнал във Вегас?
— Преди три дни. Не бях сигурен кога ще стане разплащането. Просто трябваше да сме готови с парите. Идалго пристигна в понеделник и оттогава чакахме.
Джак приклекна и притвори вратата на сейфа, за да разгледа клавишите.
— През цялото време ли си стоеше в стаята?
— Не, играеше в казиното. Дадох му кредит и копелето започна да ме обира. Господи, мислех си, че ако скоро не предадем парите, тоя ще ни докара до фалит.
Карч се завъртя и го погледна.
— И колко спечели, Винсънт?
— В понеделник му дадох петдесет пчелички. До снощи ги беше превърнал в сто бона, че и отгоре. Страхотно играеше. Раздаваше бакшиши на стотачки, като че ли са тоалетна хартия.
Джак отново насочи вниманието си към сейфа, но всъщност не го виждаше. Обмисляше думите на Грималди.
— Разбираш ли какво си направил, Винсънт? Сам си си виновен.
— Какво искаш да кажеш, мамка му?
— Дал си му пари и той ги е превърнал в още повече. И се е перчел пред всички. В този град това е все едно да пуснеш кръв във водата, Винсънт. Това е привлякло акулите към твоя дебелак.
— Значи според теб убиецът го е направил заради стоте бона, а не заради онези два и половина милиона?
— Според мен е дошъл заради стоте хиляди и е открил останалите. Най-щастливият ден в живота му.
— Не е възможно, Джак. Това…
— Кой знаеше за парите?
— Само аз.
— Ами онези от Маями? Има ли вероятност информацията да е изтекла оттам?
— Не, знаеше само един човек.
— Може куриерът да е казал на някого.
— Едва ли, Джак. Той работеше направо за шефа. Знаел е, че ако парите изчезнат, вината ще падне върху него.
— Освен ако не го убият. Ами онзи, който е трябвало да ги получи?
— Той знаеше, че са някъде тук, но нямаше представа у кого и къде точно. А и освен това защо да ги краде, щом и без това щяхме да му ги дадем?
— Именно. Фактът, че никой не е знаел къде са, доказва моето предположение. Бил е крадец, Винсънт. Някой е забелязал, че този тип печели сто бона, и го е проследил. И е ударил джакпота.
Без да се изправя, Карч погледна нагоре към дрехите на Идалго, преместени настрани, така че крадецът да има свободно пространство за работа. Вниманието му привлече нещо на стената зад сейфа. Приличаше на олющена боя. Той застана на колене и надникна отзад. Боята не беше олющена — имаше боядисана лепенка. Джак протегна ръка и започна да я отлепя. Тя минаваше по стената и тавана на гардероба, излизаше навън и продължаваше по тавана на нишата. Завършваше на стената над входа.
— Какво е това, мамка му? — попита Грималди.
— Проводникова лепенка. Крадецът е бил професионалист, Винсънт. Наблюдавал е нашия човек.
— Искаш да кажеш с камери ли?
Карч кимна и се върна при гардероба. Отново разгледа тавана и стените. На дясната стена имаше дупчица, пробита с бормашина. Откри и още лепенка, която водеше зад сейфа.
— Две камери. Една в стаята, за да наблюдава обекта. Другата точно тук, за да види комбинацията. Добра работа.
— Не съм чувал някой да използва камери още от… от онзи път. Макс Фрилинг.
— И аз не съм — изхъмка Карч. — Но определено не е бил Макс, нали?
— Имаш право.
Джак излезе от гардероба, върна се в стаята и плъзна очи по тавана и стените. После отиде при входната врата, отвори я, приклекна и разгледа заключващия механизъм.
— Ами отпечатъци? — попита застаналият зад него Грималди.
— Няма да има никакви отпечатъци.
Карч превъртя резето, видя, че езичето излиза само наполовина, затвори вратата и кимна. Възхищаваше се да отлично свършената работа. Изправи се и погледна директора на казиното. Не успя да сподави усмивката си.
— Какво е толкова смешно, мамка му? — попита Грималди.
— Нищо — още по-широко се усмихна Джак. — Просто обичам да играя срещу достоен противник, това е всичко. Наистина се радвам, че ме повика, Винсънт.
— Това не ти е игра. Трябва да намеря парите.
Карч не отговори на укора. Нямаше значение. Вече виждаше как ще се възползва от случая, за да постигне старата си мечта.