— Страхотно! Доброто старо време, а?
— Да, понякога наистина беше добро.
Карч си спомни как баща му се бе прибрал вкъщи от болницата след инцидента в „Цирк, цирк“. И двете му ръце бяха бинтовани. Погледът му блуждаеше някъде в далечината.
Осъзна, че е престанал да се усмихва, и погледна Канън.
— Най-добре да тръгвам. Благодаря ти за помощта, Дон.
Стиснаха си ръцете.
— Винаги на твоите услуги, Джак.
— Не ме изпращай.
Карч тръгна по стълбището и изведнъж спря и се подпря на перилото.
— Какво е това, по дяволите!
И повдигна левия си крак и си събу обувката. Без дори да поглежда към Канън, надникна вътре и я разклати. Нещо изтрака. Джак я обърна и монетата от двайсет и пет цента, която беше скрил вътре, падна в дланта му.
— Нали ти казах — рече Карч. — Никога не знаеш къде ще отиде скапаната монета.
И я подхвърли на Канън, който я хвана.
— Ще си я запазя, нали е вълшебна.
Карч повдигна два пръста за довиждане и продължи нагоре по стъпалата. Едва когато напусна „Фламинго“ и камерите на Дон не можеха да го засекат, бръкна в джоба на гърдите си и извади кърпичката и монетата, която бе пуснал вътре, докато описваше кръгове с ръка.
Щеше да извади другата монета от обувката си, когато имаше време да седне някъде.
23
Час и половина по-късно Карч стоеше пред оградения служебен паркинг на „Хутън Лайтинг & Съплайс“ с клетъчен телефон в ръка. Точно от отсрещната страна на оградата беше синият бус, напуснал гаража на „Фламинго“ преди шест часа. Само че сега на задната броня имаше регистрационен номер. Джак нетърпеливо се разхождаше на-сам-натам и чакаше да му позвънят. Наближаваше целта си. Парите. Жената. Той отметна глава и това като че ли подсили възбудата му.
Телефонът иззвъня и Джак незабавно натисна бутона с палец.
— Карч слуша.
— Тук е Айви. Открих го.
Айвърсън, детектив в участъка в Метро, проверяваше автомобилните номера за Карч срещу петдесет долара. Вършеше и други неща на различна цена, като използваше властта на служебната си карта, за да си осигури допълнителен доход. Джак винаги внимаваше с исканията си, дори при съвсем законни случаи. Годините го бяха научили да се отнася към всички ченгета от Метро — и най-вече към Айвърсън — със същата предпазливост и дистанцираност, с каквито и към проститутките, хората от заложните къщи и измамниците в казината.
Карч наклони глава и задържа телефона между рамото и ухото си, докато извади бележник и химикалка.
— Казвай.
— Регистриран е на името на Джеръм Зандър Палц, четирийсет и седем годишен. Адресът е Мишън Стрийт триста и дванайсет. В северен Лас Вегас. Проверих и досието му. Чист е. Между другото, последната услуга е безплатна.
Карч записа само името. Познаваше Джеръм Палц. Или поне бе почти сигурен, че го познава. Работеше на щанда в „Хутън“.
— Хей, шефе, чуваш ли ме?
Джак се откъсна от мислите си.
— Да. Благодаря ти, Айви. Това изяснява много важен за мен въпрос.
— Наистина ли? Какъв?
— А, просто нещо, по което работя. Става дума за наблюдение пред строителен обект. „Вънишън“. Бусът се появи на няколко пъти и ми се стори нещо подозрителен. Но Палц е в списъка на доставчиците. Работи в „Хутън Лайтинг & Съплайс“, а те монтират камерите. Така че мога да го задраскам.
— Какво има там, обир ли?
— Да, на строителни материали. Бусът на този Палц не е обозначен, затова реших да го проверя.
— И сега започваш пак отначало, а?
Айвърсън сигурно се подсмихваше от отсрещния край на връзката.
— Да. Но ти благодаря, приятел. Спестяваш ми време.
— До чуване.
Карч затвори и погледна през оградата към синия бус. Опитваше се да обмисли следващия си ход. Следата, водеща към Палц, променяше нещата.
Накрая се свърза със „справки“ и поиска номера на „Хутън Лайтинг & Съплайс“. Набра го и попита за Джърси Палц, който отговори след половин минута.
— Джеръм Палц.
Мълчание.
— Да, кой е…
— Джърси Палц?
— Кой е там?
— Джак Карч.
— Аха. Какво му е на името Джеръм? Никой никога…
— Така се казваш, нали? Джеръм Зандър Палц. Оттам идва „Джърси“.
— Да, така е, но никой никога…
— Искам да излезеш навън. Веднага.
— За какво става дума?
— Веднага излез навън. Чакам те. Мини през служебния паркинг. Колата ми е на тротоара. Точно до твоя бус, само че от отсрещната страна.
— Обясни ми какво става. Не…
— Ще ти обясня, когато дойдеш. Хайде. Навярно все още мога да ти помогна, но трябва да ми съдействаш и да излезеш веднага.
И преди Палц да успее да отговори, Карч затвори телефона. После отиде при автомобила си и седна вътре. Беше черен линкълн стар модел с голям багажник. Харесваше му, но харчеше много и често го взимаха за шофьор на лимузина. Той завъртя огледалото така, че да може да наблюдава изхода на трийсетина метра зад него. Разтвори сакото си и извади от кобура деветмилиметровия „Зиг Зауър“. После бръкна под седалката и заопипва пружините, докато не намери залепения там заглушител. Издърпа го, монтира го на пистолета и го остави между седалката и вратата.