Той отново завъртя глава към нея.
— Не знаех абсолютно нищо, Каси, кълна ти се.
— Вярвам ти за парите, Лио. Ами „Вуена Суерте“? Кажи ми всичко, което ти е известно за нея.
— Това са големи пари. Кубинци от Маями.
— Законни пари ли?
— Опитват се да купят „Клеопатра“ — каза Лио.
Каси тежко се отпусна на стола срещу него.
— Това е бил подкупът за лиценза. Откраднала съм подкупа, мамка му!
— Чакай да помислим.
— Стига си повтарял едно и също, Лио.
Тя внимателно отпусна наранената си ръка върху тялото си.
— Е, какво ще правим? Трябва да решим.
— Какви са хората, които ти възложиха удара? Преди не искаше да ми кажеш, но сега трябва.
Лио кимна и се изправи. Отиде до плъзгащата се врата, отвори я и излезе при басейна. Застана до ръба и заби поглед в машината, която безшумно се движеше по дъното. Каси се приближи до него. Лио заговори, без да откъсва очи от водата:
— От Вегас са, но идват от Чикаго.
— От Чикаго значи. Искаш да кажеш от Фирмата ли?
Той не отговори, но мълчанието му беше достатъчно.
— Защо си се замесил с Фирмата, по дяволите? Кажи ми.
Лио пъхна ръце в джобовете на халата си и закрачи по ръба на басейна.
— Виж, първо на първо, имам достатъчно мозък в главата, за да не го направя съзнателно. Познаваш ме, мамка му. Но в случая нямах избор.
— Добре, Лио, разбирам.
— Всичко започна преди година. Сблъсках се с онези типове. Бях в Санта Анита и там се срещнах с Карл Ленърц, нали си го спомняш?
Каси кимна. Ленърц продаваше информация на Лио и обикновено взимаше десет процента от печалбата. Преди години го бе виждала един-два пъти заедно с Лио и Макс.
— Е, той ме запозна с двама души. Казаха, че просто се навъртали там и търсели да финансират филми.
— И ти им повярва.
По недалечната магистрала профуча камион с повреден заглушител и Лио изчака грохотът му да стихне.
— Нямах основание да се съмнявам в тях. Бяха с Карл, а той познава хората. Освен това тогава нещо я бях поза-късал. Трябваше да намеря пари и онези двамата ми ги предлагаха. Затова се уговорихме да се видим по-късно, срещнахме се и аз им казах: „Момчета, финансирайте едно-две неща, които планирам“. А те отговориха: „Естествено, няма проблем“.
Лио отиде до оградата, взе една мрежа с еднометрова дръжка, потопи я в басейна и извади едно мъртво колибри.
— Бедните птички. Изглежда, не виждат водата. Забиват се направо в нея. Вадя трета за тази седмица.
Той поклати глава.
— Нали знаеш, мъртвите колибрита носят лош късмет.
Лио метна птицата през оградата в съседния двор. Каси се зачуди дали всъщност трите мъртви колибрита не са едно и също, хвърлено обратно от съседа. Но не каза нищо. Не искаше да променя темата.
Той остави мрежата на мястото й и продължи:
— Та така започна. Дадоха ми шейсет и пет бона срещу сто, когато свърша работата. Мислех си, че няма да отнеме повече от месец и половина. Първият удар беше за диаманти. Вторият — склад за италиански мебели. Моят дял щеше да е около двеста хиляди. Дължах сто. Не беше зле. Повечето пари ми трябваха за информацията. Хората, с които работех, си имаха всичко необходимо.
Мислите му блуждаеха. Разказваше прекалено много подробности за плановете, вместо да премине към същността.
— Можеш да прескочиш всичко това, Лио. Просто ми прочети последната страница.
— Ами, и двата удара се прецакаха. Информацията за диамантите беше боклук. Направо ме обраха. Платих за рея четирийсет бона и човекът изчезна. После мебелите се оказаха произведени в Мексикали. Имитация. Надписите „Произведено в Италия“ бяха явни ментета. Разбрах го едва когато камионът стигна до Филаделфия и купувачът ми ги видя. Мамка му, страшна каша! Наложи се да им кажа просто да оставят камиона край пътя в Трентън.
Той замълча, сякаш се мъчеше да си спомни някаква подробност, после примирено махна с ръка.
— Та така. Дължах на онези типове сто бона, а ги нямах. Обясних им положението, но на тях не им пукаше. Все пак си мислех, че ще ми дадат малко време. Само че те просто продадоха скапаната ми полица на други.
Каси кимна. Вече можеше и сама да довърши историята.
— Дойдоха други двама, които казаха, че представлявали новия ми наемодател, и ми дадоха да разбера, че става дума за Фирмата. Трябвало да направим график за плащанията. Накрая започнах да им давам по два бона седмично само за лихвата. Това ме скапваше. Все още дължах сто хиляди, но никога нямаше да успея да изплувам на повърхността. Докато един ден не ми направиха предложение.
— Какво?