Бе пътувал от Вегас със сто и шейсет километра в час, докато не наближи Лос Анджелис и движението не стана по-натоварено. Последните осемдесет километра му отнеха цял час. Реши, че жителите на този град шофират така, както вървят хората в казината — без да се замислят, че на някой друг може да му се налага да отиде някъде. В центъра зави по магистрала 101 и се насочи на северозапад към долината Сан Фернандо. Макар че не беше идвал тук поне от две години, Карч познаваше Лос Анджелис достатъчно добре, за да може да се оправя. Що се отнасяше до конкретните улици, в куфарчето на седалката до него имаше карта на града. Пътуваше към Долината, защото номерът на клетъчния телефон на Лио Ренфроу, който Грималди бе научил от Мартин, беше с код от този район. Предполагаше, че ще го открие някъде там.
Зави по Вентура Булевард и спря на първата бензиностанция, където видя външен телефон. Отвори куфарчето си и извади от него сгънатия лист с името „Лио Ренфроу“ и телефонния номер. Под гънката по средата беше написано името на човека на Грималди в Лос Анджелис, но Карч нямаше намерение да се свързва с него. Не възнамеряваше при никакви обстоятелства да допусне някакъв непознат — независимо кой гарантира за него — да научи за действията му.
Колкото и да бе изненадващо, под телефона имаше непокътнат указател. Джак го разтвори и потърси името, макар да се съмняваше, че ще го открие. Нямаше го. Карч обърна на рекламните страници и намери раздела за операторите на клетъчни връзки. Като съдеше по размера и качеството на обявите, той състави списък на по-големите компании. После набра номера на първата.
Включи се телефонен секретар, който му предложи различни вътрешни линии. Карч избра каквото му трябваше и го свързаха със счетоводството. Наложи се да чака две минути, докато му отговори човешки глас.
— Благодаря ви, че позвънихте в „Ел Ей Селюлър“. Какво обичате?
— Напускам града за неопределен срок и искам да прекратя услугите по сметката си.
— Име?
— Лио Ренфроу.
— Номер на сметката?
— В момента не ми е подръка…
— Той е същия като телефонния номер.
— А, ясно.
Джак погледна листа и прочете номера.
— Един момент, моля.
— Няма проблем.
Карч чу тракане на клавиши.
— Съжалявам, господине, няма сметка с такова име и но…
Той затвори и веднага набра номера на следващата компания в списъка. Успя чак на седмия опит. Ренфроу имаше сметка в „СоКал Селюлър“. Когато служителката повика файла му на компютъра си, Джак изигра финалния си номер.
— Ако е възможно, бих желал да пратите последната ми сметка на новия ми адрес във Финикс.
— Разбира се, господине. Само момент да затворя файла.
— А, извинете.
— Няма нищо.
Карч изчака няколко секунди и продължи:
— Знаете ли, току-що се сетих, че в края на идващата седмица ще се върна за няколко дни в Лос Анджелис, за да дооправя някои неща. Може да се наложи да използвам телефона. Навярно бих могъл да изчакам дотогава.
— Както обичате, господине.
— Хм… добре тогава, ще изчакам.
— Разбира се, господине. Ще изчакате ли и с промяната на адреса?
Джак се усмихна. Винаги се получаваше най-добре, когато жертвата довърши фокуса.
— Не… знаете ли какво, може би трябва да изчакам. И без това ми препращат пощата от старото ми жилище. А, съвсем забравих, на кой адрес пращате сметките? Вкъщи или в службата?
— Не зная, господине. Уорнър Булевард четири хиляди — номер петстотин и двайсет. Домашният ви адрес ли е?
Карч не отговори, защото записваше адреса.
— Господине?
— Служебният. Е, всичко е наред. Нека оставим нещата така. Ще се погрижа за всичко другата седмица.
— Добре. Благодаря ви, че позвънихте в „СоКал Селюлър“.
Той затвори и се върна в колата. Потърси адреса в индекса на картата и откри, че е имал право. Попадаше в зоната на кода. Но не се намираше в Лос Анджелис, а в Бърбанк. Джак запали двигателя и погледна дигиталния часовник на таблото. Беше точно пет. „Не е зле“-каза си той. Приближаваше се към целта.
Петнайсет минути по-късно линкълнът спря до тротоара пред частна фирма за пощенски кутии под наем на Уорнър Булевард. Това не го разочарова особено. Щеше да е прекалено лесно и подозрително, ако адресът го отведеше направо до вратата на Лио Ренфроу.
Карч погледна работното време. Фирмата затваряше след четирийсет и пет минути, но друга табела съобщаваше, че клиентите имат денонощен достъп до кутиите си. Замисли се какво да прави и реши, че Ренфроу сигурно проверява пощата си след края на работното време, за да не го виждат служителите. Внезапно му хрумна план.