3
Калифорнийското управление за условно освобождаване във Ван Найс беше на-тикано в едноетажна сива панелна сграда, разположена в сянката на общинския съд. Безличният й външен вид, изглежда, отговаряше на социалното й предназначение — спокойното интегриране на осъдените в обществото.
Вътрешността на сградата следваше принципите за контролиране на тълпите, прилагани в масовите развлекателни паркове — макар че онези, които чакаха тук, обикновено не бяха в същото настроение, нито пък изгаряха от нетърпение най-после да настъпи краят на чакането им. Лабиринт от оградени с въжета пътеки насочваше бившите затворници из фоайетата и коридорите. Имаше опашки от хора, очакващи да се регистрират, да дадат урина за изследване или да се срещнат с надзорниците по освобождаването им.
Сградата на управлението действаше на Каси Блак по-потискащо дори от затвора. Времето в „Хай Дезърт“ беше изтекло като насън. Като в онези научнофантастични филми, в които обратното пътуване до Земята е толкова дълго, че космонавтите го прекарват в летаргично състояние. Поне така го виждаше тя. Дишаше, но не живееше, чакаше и оцеляваше с надеждата, че краят на срока й ще настъпи по-рано. Тази надежда за бъдещето и постоянният й копнеж за свобода й помогнаха да победи депресията. Но управлението представляваше това бъдеще. Жестоката действителност извън затвора. Мръсна, претъпкана и нечовешка. Смърдеше на отчаяние и безнадеждност, на изгубено бъдеще. Повечето от тези наоколо нямаше да успеят. Щяха да се връщат обратно един по един. Житейски факт, който бяха избрали. Малцина щяха да продължат напред, малцина щяха да оцелеят. И за Каси, която си обещаваше да е сред тези малцина, ежемесечното потапяне в този свят винаги имаше ужасно потискащо въздействие.
В десет часа в понеделник сутрин вече се беше разписала и наближаваше края на опашката за урина. В ръката си държеше пластмасовата чашка, върху която трябваше да клекне, докато служителка от управлението я наблюдаваше, за да се увери, че урината е нейна.
Каси не гледаше към другите и не разговаряше с никого. Когато опашката се преместваше напред, тя просто се движеше по течението. Мислеше си за времето в „Хай Дезърт“, за това как се затваряше в себе си и продължаваше на автопилот, за да върне космическия кораб на Земята. Единственият начин да издържи там. А и тук.
Каси се пъхна в дупката, която нейната надзорничка Телма Кибъл наричаше свой кабинет. Вече дишаше спокойно. Наближаваше края. Кибъл бе последният етап от пътуването.
— Здрасти, Каси — рече тя. — Как я караш?
— Добре, Телма. Ами ти?
Кибъл беше дебела чернокожа жена, чиято възраст Каси никога не се бе опитвала да отгатне. Широкото й лице бе мило и добродушно и Каси наистина я харесваше, въпреки обстоятелствата около познанството им. Знаеше, че е имала късмет, когато след прехвърлянето й от Невада я повериха на нея.
— Не мога да се оплача — отвърна Кибъл. — Хич не мога да се оплача.
Каси седна на стола до бюрото, цялото отрупано с папки, някои дебели по пет сантиметра. Това беше обичайният им ритуал — кратък разговор, след който надзорничката й задаваше списъка си от въпроси.
— Какво си направила с косата си? — попита Кибъл, без да вдига поглед от документите.
— Малко разнообразие. Ходеше ми се с къса коса.
— Разнообразие ли? От какво толкова си се отегчила, че изведнъж ти се е приискало разнообразие?
— Не, просто…
Тя довърши изречението със свиване на рамене. Кибъл леко завъртя китка и си погледна часовника. Беше време да продължават.
— Ще имаш ли проблем с изпикаването?
— Не.
— Добре. Искаш ли да ми кажеш нещо?
— Не, нищо.
— Как върви работата?
— Като всяка друга работа.
Кибъл повдигна вежди и Каси съжали, че не е отговорила с една дума. А сега бе събудила подозрения.
— Постоянно си караш ония готини поршета — рече надзорничката. — Повечето хора, дето идват тук, даже и не мият такива коли. И пак не се жалват.
— Не се жалвам.
— Какво тогава?
— Нищо. Да, карам готини коли. Но не ги притежавам. Само ги продавам. Има разлика.
Кибъл за миг впи поглед в Каси. Глъчката от опашките пред другите гишета ги обгръщаше отвсякъде.
— Добре, какво те човърка, момиче? Нямам време за глупости. Имам и тежки, и леки случаи и проклета да съм, ако се наложи да те прехвърля при тежките.
Тя плесна с длан по една от купчините папки върху бюрото.
— А и ти не го искаш — прибави жената.
Каси бързо вдигна ръце в успокоителен жест.