МЯСТОТО, КЪДЕТО ПУСТИНЯТА СТАВА ОКЕАН
47
Единствената й мисъл беше да стигнат до колата и после да напуснат Лас Вегас. Затова мълча, докато поршето не се понесе по магистрала 115 към Лос Анджелис. Тогава най-после погледна момиченцето на седалката до себе си и попита:
— Добре ли си, Джоди?
— Да. А ти?
— И аз.
— Имаш синина на бузата, където те удари онзи. Видях го преди да се скрия в тунела.
— Синините минават лесно. Уморена ли си?
— Не.
Но Каси знаеше, че не е така. Тя се наведе и отпусна облегалката на Джоди докрай, та детето да може да поспи. После включи диска на Лусинда Уилямс и намали звука. Слушаше песните и си мислеше за решението, което трябваше да вземе по пътя за Лос Анджелис.
— Знаех, че ще дойдеш да ме вземеш — внезапно каза Джоди.
Каси я погледна. Уредите на таблото осветяваха обърнатото към нея лице на дъщеря й.
— Откъде знаеше?
— Мама ми каза, че съм имала ангел пазител — да ме пази. Мисля, че си ти.
Каси извърна очи към пътя. Усещаше, че още малко и ще заплаче.
— Ангел хранител, малката ми. Хранител.
— Не съм малка.
— Зная, извинявай.
Половин минута пътуваха в мълчание. Каси мислеше за решението си.
— Зная — повтори тя.
— Защо плачеш? — попита Джоди.
Каси избърса сълзите с опакото на дланта си. После здраво стисна волана и се насили да се овладее.
— Защото съм щастлива — отвърна тя.
— От какво?
— Защото съм с теб. И защото се спасихме.
На лицето на Джоди се изписа объркано изражение.
— Вкъщи ли ме водиш?
Каси бавно кимна.
— Джоди, аз съм… отсега нататък ще бъдеш при майка си.
Скоро момиченцето заспа и сънува през целия път до Лос Анджелис. Каси я гледаше и й се струваше, че вижда себе си и Макс. Определено имаше неговото високо чело. Това я караше да я обича още по-силно.
— Обичам те, Джейн — каза тя, изговаряйки името, което бе искала да й даде.
Към пет мрачният тунел на пустинята започна да изсветлява и безнадеждният пейзаж постепенно се замени с лосанджелиските предградия. Каси допи остатъка от студеното кафе, което си беше купила от „Макдоналдс“ в Барстоу. Пътуваше по магистрала 10 към пресечката с Голдън Стейт, която за три часа можеше да я отведе на юг в Мексико.
Включи радиото и го настрои на станция, по която повтаряха новините на всеки двайсет минути. Хвана края на репортаж за запасяване с шампанско за тържествата по случай новото хилядолетие, след това водещият премина към пътно-транспортната информация, преди да се върне отначало.
Започнаха с нея. Тя погледна към Джоди, за да се увери, че детето спи, и се вслуша най-внимателно.
— Тази сутрин полицията обяви издирване на бивша затворничка, заподозряна в убиство и отвличане. Говорителят на лосанджелиското полицейско управление съобщи, че трийсет и три годишната Касиди Блак, излежала пет години в затвор в Невада за непредумишлено убийство, се издирва по подозрение в убийството на двама свои колеги. След убийството в „Холиуд Порше“, където Блак работила по-малко от година, тя стреляла в дома си срещу надзорничката си Телма Кибъл, четирийсет и две годишна жителка на Хоторн. Според полицията Кибъл отишла в дома й на рутинна проверка и очевидно не знаела за случилото се в магазина. Ранена е в гърдите и е откарана в медицинския център „Сидър-Синай“. Състоянието й е критично, но стабилно.
Каси за миг стисна клепачи и облекчено въздъхна. Телма Кибъл бе жива. Тя отново погледна Джоди. Момиченцето спеше.
— Заради състоянието си, Кибъл още не била разпитана. В петък вечерта следователите потвърдиха, че Блак била свързана и с отвличането на пет и половина годишно момиче от дома му в каньона Лоръл. Блак била истинската майка на Джоди Шоу, но след раждането й в затвора „Хай Дезърт“ в Невада я дала за осиновяване. Смята се, че Блак е отвлякла детето с последен модел линкълн или крайслер, черен на цвят. Повече информация по този случай ще получим днес с напредването на следствието.
Каси изключи радиото. В далечината вече се виждаха градските небостъргачи. Замисли се за репортажа. Полицията следваше плана на Карч до последната подробност. Тя осъзна, че макар и мъртъв, той може да успее.
— Телма — промълви Каси.
Разбираше, че спасението й зависи от Телма Кибъл. Ако останеше жива, тя щеше да им разкаже какво се е случило.
И все пак това не я освобождаваше от вината. Прекалено много убийства. И всички заради нейните желания.
Опита се да потисне угризенията си, макар да знаеше, че някой ден ще трябва да приеме истината.
Бръкна в задния си джоб и извади паспортите. Включи лампата на тавана и ги разтвори един до друг върху волана, така че снимката й да е до тази на Джоди. Погледът й попадна върху графата за месторабота. Пишеше „ДОМАКИНЯ“. Последната шега на Лио. Тя се усмихна.
Затвори паспортите и ги притисна до сърцето си. Пътен знак съобщаваше, че до магистрала „Голдън Стейт“ остават три километра. Три километра. Две минути, за да реши бъдещето на двама души.
Тя погледна черния сак на пода между босите крачета на Джоди — гуменките й бяха останали във вентилационната шахта в „Клеопатра“. В чантата имаше повече пари, отколкото можеше да си представи. Предостатъчно за ново начало. Можеше да остави поршето в южната част на Лос Анджелис, където за един ден от него щеше да остане само скелет. А после да вземе някой магазин за автомобили в окръг „Ориндж“ и да плати в брой под името Джейн Дейвис. Никой нямаше да я открие. Щеше да пресече границата и да вземе самолет от Енсенада за Мексико Сити. Оттам вече можеше да избира къде да отиде.
— Мястото, където пустинята става океан — каза Каси.
Прибра паспортите в джоба си, изключи лампата и неволно докосна монетите И Чин, които висяха от огледалото. Щастливите монети на Лио. Нанизът се полюшваше и приковаваше погледа й като златен часовник на хипнотизатор.
Успя да откъсне очи от него и погледна спящото дете. Устните на Джоди бяха леко разтворени и разкриваха малките й бели зъбки. Искаше й се да ги докосне. Искаше й се да познава всяка част от дъщеря си.
Каси протегна ръка и отметна кичур коса от лицето й. Момиченцето не се събуди.
Тя върна очи към пътя и видя знак със стрелки, сочещи към платната, които водеха на юг.