Тя кимна, макар да знаеше, че жената не може да я види. После превключи на скорост, отпусна спирачката и потегли.
Насочи се към „Мълхоланд“ и пое на изток по лъкатушния път. Спря на отбивка, която гледаше към Долината, и изчака, докато слънцето не изпълзя над планината и не обля земята с лъчите си. Преди да продължи, спусна гюрука на поршето. Утринният хлад я пронизваше до костите, но пък я ободряваше и някак я караше да се чувства добре. На пресечката с холивудската магистрала тя зави и пое на север.
Представяше си Макс по хавайска риза в онази нощ на Таити, когато се бяха врекли един на друг и в която знаеше, че е била зачената дъщеря й. Спомняше си как танцуваха боси на плажа под музиката, която се носеше от далечния курортен комплекс. Бе запазила всичко това в себе си. Мястото, където пустинята става океан, беше сърцето. Никой не можеше да й го отнеме.
Когато пресече границата на окръг Вентура, си сложи очилата. Започваше да става топло. Знаеше, че трябва да се освободи от колата и да намери друга. Но не можеше да спре. Струваше й се, че ако отлепи крак от педала и намали скоростта дори само за миг, всичко, което остава зад нея, ще я настигне. Всички убийства и угризения. Затова просто трябваше да продължава напред.