— Искам това — каза Флорентина без колебание, изпълнена със страх от реакцията на гувернантката.
— Колко ви дължа? — попита мис Тредголд и отвори портмонето си.
— Нищо, госпожо. Радвам се, че ще попадне на добро място.
— Благодаря ви — каза Флорентина. — Благодаря.
Опашката на кутрето не спря да се размахва през целия път до новия му дом, докато за изненада на мис Тредголд Флорентина не отрони нито дума. Всъщност тя не пусна кученцето чак докато не го внесе на сигурно място в кухнята. Зофя и мис Тредголд гледаха как малкият лабрадор куцука през помещението към купичката с топло мляко.
— Прилича ми на папа — каза Флорентина.
— Не бъди неучтива — сгълча я мис Тредголд.
Зофя потули усмивката си.
— Е, Флорентина, как ще я наречеш?
— Елинор.
4.
Флорентина се кандидатира за президент за първи път през 1940 година, когато беше на шест. Учителката й във втори клас госпожица Евънс реши да проведе избори на шега. В състезанието бяха поканени и момчетата. Едуард Уинчестър, на когото Флорентина така и не бе простила напълно заради заливането на мечето й с мастило, бе избран да представлява Уендъл Уилки. Естествено, самата Флорентина бе ФДР.
Беше решено всеки кандидат да държи петминутна реч пред останалите двадесет и седем ученици в класа. Без да се опитва да влияе на Флорентина, мис Тредголд изслуша рецитацията на Флорентина цели тридесет и един (или тридесет и два?) пъти, както спомена на господин Розновски в неделя сутринта преди изборите.
Флорентина изчиташе на глас политическите колонки в „Чикаго Трибюн“ пред мис Тредголд и търсеше и най-малкото зрънце информация, което би могла да добави към речта си. Кейти Смит като че ли пееше навсякъде „Бог да благослови Америка“, а индексът Дау Джоунс за първи път премина 150 пункта. Четеше и за развитието на войната в Европа, както и за пускането на трийсет и шест хиляди тонния крайцер „Вашингтон“ — първия боен кораб, строен от Америка от деветнадесет години.
— Защо строим боен кораб, щом президентът обещава, че американският народ няма да участва във войната?
— Може би е в интерес на собствената ни безопасност — предположи мис Тредголд, която трескаво плетеше чорапи за момчетата в родината си. — Просто в случай че германците решат да ни нападнат.
— Няма да посмеят — каза Флорентина.
В деня, в който Троцки бе убит с алпинистки пикел в Мексико, мис Тредголд се постара вестникът да не стига до възпитаницата й, а една друга сутрин не бе в състояние да й обясни какво представляват найлоновите чорапи, защо първите седемдесет и две хиляди чифта бяха продадени само за осем часа и магазините били принудени да ограничат продажбите до два чифта на купувач.
Самата мис Тредголд, чиито крака обикновено бяха обути в бежови памучни чорапи в тон, наричан с оптимистичното име „Съблазън“, намръщено ги разгледа и заяви:
— Сигурна съм, че никога няма да си сложа найлонови чорапи. — И наистина удържа на думата си.
Когато настъпи денят на изборите, главата на Флорентина бе пълна с факти и цифри, някои от които не разбираше, но пък за сметка на това й даваха увереност, че ще спечели. Единственият сериозен и заслужаващ внимание проблем бе, че Едуард бе по-едър от нея. Флорентина си въобразяваше, че това определено е предимство, тъй като някъде бе чела, че двадесет и седем от общо тридесетте и двама американски президенти са били по-високи от противниците си.
Двамата претенденти теглиха жребий с наскоро изсечените монети с образа на Джеферсън, за да определят реда на представянето си. Флорентина спечели и избра да говори първа — грешка, която не повтори през целия си живот. Крехкото момиченце се изправи пред класа и, спомняйки си последните заръки на мис Тредголд („Изправи се, дете. Не забравяй, че не си въпросителен знак“), застана изправена като стрела в центъра на дървения подиум пред бюрото на госпожица Евънс и зачака знак да започне. Първите изречения излязоха с мъка от устата й. Обясни политиката си на заздравяване на финансовата стабилност на гражданите, като същевременно обещаваше, че Съединените щати няма да участват във войната.
— Не е нужно да умират американци, защото европейските държави не могат да живеят мирно — цитира тя думите на господин Рузвелт в една от речите му, която бе научила наизуст.
Мери Джил започна да ръкопляска, но Флорентина не забеляза и продължи да говори, като същевременно нервно подръпваше роклята си с потните си длани. Изрече последните си фрази като скоропоговорка, след което седна на мястото си, съпроводена от ръкопляскания и усмивки.