— Честито, господин Розновски — каза му той.
— Благодаря — с нетърпение отвърна Авел.
— Имате чудесно момиченце — каза докторът.
— Благодаря — тихо повтори Авел; мъчеше се да не показва разочарованието си. Последва акушера в малката стая в дъното на коридора. Зад стъклото имаше няколко сбръчкани личица. Докторът посочи първата му рожба. За разлика от другите, нейните малки пръстчета бяха свити в мъничко юмруче. Авел бе чел някъде, че новородените започват да правят това чак след третата седмица. Усмихна се, обхванат от гордост.
Майката и дъщерята останаха в болницата още шест дни и Авел ги посещаваше всяка сутрин след сервирането на закуската в хотела и всеки следобед, веднага щом и последният посетител излизаше от трапезарията. Около леглото на Зофя имаше телеграми, цветя и излезлите наскоро на мода поздравителни картички — свидетелства, че и други хора се радват на събитието. На седмия ден майката и детето, което все още нямаше име (Авел бе обмислял само момчешки), се прибраха у дома.
Точно две седмици след раждането на детето го кръстиха Флорентина, на името на сестрата на Авел. След като бебето бе настанено в прясно боядисаната детска стая на горния етаж, Авел прекарваше часове, като просто се взираше в дъщеря си, гледаше я как спи и се събужда и осъзнаваше, че трябва да работи още повече, за да осигури бъдещето й. Твърдо бе решен да осигури на Флорентина по-добър старт в живота, отколкото бе имал той самият. За нея не бяха нищетата и мизерията на собственото му детство, нито пък унижението да пристигне на източния бряг на Америка с няколко обезценени руски рубли, скътани в жилетката на единствения му костюм.
Щеше да се погрижи Флорентина да получи образованието, от което той бе лишен — не че му липсваше особено. Франклин Д. Рузвелт обитаваше Белия дом, а по всичко личеше, че малката хотелска верига на Авел ще преживее Депресията. Америка се отнасяше благосклонно към имигрантите.
Всеки път, когато оставаше сам с дъщеря си в детската й стая, той си спомняше собственото си минало и кроеше планове за бъдещето й.
Когато пристигна в Съединените щати, бе успял да си намери работа в малка месарница в Долен Ийст Сайд в Ню Йорк, където прекара две дълги години, преди да намери свободно място в хотел „Плаза“ като помощник-сервитьор. Още от първия ден старият оберкелнер Сами се отнасяше с него, сякаш е някаква най-нисша форма на живот. Четири години по-късно щеше да бъде впечатлен от работата и небивалите усилия, положени от въпросната нисша форма на живот, за да се добере до мястото помощник на оберкелнера в Дъбовия салон. През онези ранни години Авел бе прекарвал по пет следобеда седмично над книгите в Колумбийския университет, а след вечерята четеше до късно през нощта в стаята си.
Конкурентите му се чудеха дали изобщо му остава време за сън.
Авел не виждаше как новополучената диплома ще му помогне да се издигне, ако продължава да обслужва масите в Дъбовия салон на хотел „Плаза“. Отговорът дойде от един червендалест тексасец, Дейвис Лерой, който бе наблюдавал цяла седмица как Авел грижливо обслужва клиентите. Господин Лерой, собственик на единадесет хотела, му предложи мястото на заместник-директор на главния си хотел „Ричмънд Континентал“ в Чикаго с единственото задължение да отговаря за ресторантите.
Авел внезапно се върна в настоящето, защото Флорентина се обърна и започна да удря по преградата на креватчето. Протегна пръст и дъщеря му го сграбчи като спасително въже, хвърлено на удавник. Започна да го хапе с онова, което сигурно си мислеше, че са зъби…
Когато Авел пристигна в Чикаго, откри, че хотел „Ричмънд Континентал“ е силно западнал. Не му трябваше много време, за да открие причината. Директорът Дезмънд Пейси въртеше далавери — и доколкото можеше да прецени Авел, това по всяка вероятност продължаваше вече тридесет години. През първите шест месеца след назначаването си новият заместник-директор събираше доказателствата, нужни му да притисне Пейси, след което предостави на работодателя си досието с фактите. Когато Дейвис Лерой разбра какво се е вършело зад гърба му, незабавно изхвърли Пейси и постави на негово място новото си протеже. Това принуди Авел да заработи още по-усърдно и той стана толкова сигурен, че е в състояние да заздрави нещата във веригата „Ричмънд“, че когато възрастната сестра на Лерой пусна за продан двадесет и пет процента от акциите на компанията, продаде цялото си имущество, за да ги купи. Дейвис Лерой бе очарован от всеотдайността на младия си служител и му се отблагодари, като го назначи за главен управител на веригата.