— Добро утро, съветник — каза Авел и хвърли поглед към часовника на бюрото си. Един и пет. — Ще обядваме ли?
Заведе Хенри в намиращата се в съседство уединена трапезария. За страничния наблюдател Хенри Осбърн едва ли приличаше на приятел на Авел. Завършил Чоут и Харвард (както непрекъснато напомняше на Авел), той бе участвал в Световната война като лейтенант от морската пехота. Висок метър и осемдесет, с гъста черна коса, леко прошарена, Хенри изглеждаше доста по-млад, отколкото твърдеше биографията му.
Двамата се бяха срещнали за първи път по повод пожара в „Ричмънд Континентал“. Тогава Хенри работеше за компанията „Грейт Уестърн“, която, доколкото можеха да си спомнят всички, бе застраховала хотелската верига „Ричмънд“. Авел се изненада, когато Хенри му намекна, че една малка сума би помогнала значително за по-бързото и безпроблемно минаване на документите през централата. В онези дни не разполагаше с „малка сума“; въпреки това книжата в края на краищата стигнаха където трябва — Хенри бе повярвал в бъдещето на Авел.
Така Авел за първи път си даде сметка, че могат да се купуват и хора.
По времето, когато Хенри бе избран в Градския съвет на Чикаго, Авел вече можеше да си осигури малка сума в брой и разрешителното за строежа на новия „Барон“ мина през местните власти като фурия. Когато по-късно Хенри обяви, че смята да се кандидатира в Камарата на представителите, Авел бе сред първите, които му изпратиха тлъст чек за предизборната кампания. Макар лично и да оставаше с едно наум за новия си съюзник, той много ясно си даваше сметка, че един послушен политик ще е от голяма полза за веригата „Барон“. Погрижи се нито едно от малките плащания в брой (не ги възприемаше като подкупи, дори пред себе си) да не фигурира в счетоводните книги и бе сигурен, че може да прекъсне сделката във всеки момент, когато му е удобно.
Трапезарията бе в същите деликатни тонове на зеленото, както и останалата част от хотела, но от щампованото „Б“ нямаше и следа. Мебелите бяха дъбови, от деветнадесети век. По стените висяха нарисувани с маслени бои портрети от същия период, всичките внесени от Европа. Щом вратите се затвореха, човек можеше да си представи, че е попаднал в друг свят, далеч от забързания ритъм на съвременните хотели.
Авел зае мястото си начело на масата, която можеше спокойно да побере осем гости, но в този ден бе сервирана само за двама.
— Сякаш попадаш в кътче от добрата стара Англия — отбеляза Хенри, докато оглеждаше стаята.
— Да не споменаваме Полша — отвърна Авел, докато един униформен келнер сервираше пушена сьомга, а втори наливаше в чашите им „Бушар Шабли“.
Хенри се загледа в отрупаната маса.
— Сега разбирам защо си придаваш толкова тежест, бароне.
Авел се намръщи и бързо смени темата.
— Ще ходиш ли утре да гледаш „Къбс“?
— Има ли смисъл? Имат по-слаби точки и от републиканците. Не че отсъствието ми ще обезкуражи „Трибюн“ да опише мача като побой, нямащ нищо общо с играта и правенето на точки, а при малко по-различно развитие на обстоятелствата — че „Къбс“ са постигнали бляскава победа.
Авел се разсмя.
— Едно поне е сигурно — продължи Хенри. — Никога няма да видиш нощна игра на стадион „Ригли“. Това противно нововъведение да се играе на прожектори никога няма да стигне до Чикаго.
— Същото ти беше мнението и за бирата в кутии миналата година.
Сега беше ред на Хенри да се намръщи.
— Не си ме поканил на обяд, за да обсъждаме бейзбола и бирата в кутии. Е, Авел, какво си замислил и как мога да ти помогна?
— Много просто. Искам да се посъветвам с теб какво да правя с Уилям Каин.
Хенри като че ли се задави. „Трябва да говоря с главния готвач — помисли си Авел. — В сьомгата не трябва да има никакви кости.“
— Хенри, навремето ми разказа с пълни подробности какво е станало, когато пътищата ви са се пресекли и как той в края на краищата те е измамил и те е оставил без пукнат грош — продължи той. — Е, с мен се отнесе още по-зле. По време на Депресията притисна здраво моя съдружник и най-близък приятел Дейвис Лерой и стана пряка причина за самоубийството му. А след това отказа да ме подкрепи, когато поисках да се заема с управлението на хотелите и да се опитам да изправя веригата на крака.
— И кой те подкрепи в края на краищата? — попита Хенри.