Тя пристъпи една крачка по-близо и каза:
— А ти какво ми причини, Вилхелм?
Хайлман я погледна-неразбиращо.
— Пред теб аз в нищо не съм се провинил!
— Нищо? Наистина ли? Имам предвид… кражбата! — извика жарко тя.
Той се хвана с две ръце за сърцето.
— Кражбата! — изговори със затруднение. — Кражбата! Значи и ти, Анна! Нима наистина вярваш, че съм бил аз?
— Кой иначе? — отговори тя сухо.
— Никой друг освен твоят… ох, Господи… твоят мъж!
Лицето на жената окаменя.
— Това го каза тогава и пред съда, беше много лошо от твоя страна. Парите бяха намерени в твоя сандък. Можеш ли да го отречеш?
— Не. Но не бях аз!
— Никой не ти вярва!
Хайлман покри лице с ръцете си.
— Значи моите предчувствия и опасения се сбъднаха. О, Анна, не знаеш колко съм нещастен сега!
— Сам си си виновен за това. Кога те освободиха?
— Сутринта.
— Къде ще живееш?
— Още не знам. Все още нямам майстор. Исках да говоря с кръстника и тук… тук срещнах теб.
— Кръстника ли? Той също не може да ти помогне. Той предаде занаята на моя мъж.
Вилхелм Хайлман поклати печално глава.
— Така значи! При това положение действително няма да получа работа!
— Няма. Мъжът ми говори много лошо за теб, защото тогава ти поиска да прехвърлиш вината върху него. Цяло щастие, че в момента не си е вкъщи, иначе щеше да вдигне ужасен скандал. Направи ми услугата да си тръгнеш!
— Да. Ще си отида, Анна. Не бива да ти се сърдят заради мен. Струва ми се, сякаш току-що съм умрял. Поздрави кръстника от мен!
Хайлман поиска да се обърне и да си върви, но спря, като видя, че при думата „кръстник“ Анна сви юмруци и тропна с крак.
— Оня ли? — запита. — С него аз не разговарям! Кой може да издържа с тоя стар мърморко! Най-добре щеше да е да беше пукнал. Откак се омъжих, достатъчно ми отрови живота. Ама хак му е сега. Получи удар.
Хайлман не повярва на ушите си. Това ли беше момичето, което толкова бе обичал? Възможно ли бе това сърце, което му бе принадлежало, да е станало толкова безчувствено?
— Получил е удар? — попита той тихо. — Кога?
— Преди шест седмици.
— Боже мой, как ми е жал за почтения човек!
— Почтен? Дракон е той! Ще ми го съжалява! Какви кавги и разправии ни костваше, докато ни прехвърли занаята и къщичката! Сега лежи там и едвам може да се помръдва, ама пък как само се тъпче!
— Къде е всъщност?
— Горе на тавана.
— В тоя студ?
— Да не би да трябва да го вземем в стаята? Сега си върви, върви си! Моят мъж може да си дойде и Господ да ти е тогава на помощ!
Хайлман едва бе в състояние да говори. Дрезгаво каза:
— Да, ще си вървя! Сбогом, Анна! Бог да ти прости, както ти прощавам днес аз!
Тя не отговори. Той се обърна и тръгна. Но вън спря след няколко крачки.
— Удар получил… добрият старик… горе на тавана лежал. Не, това е мой дълг! Аз трябва непременно да го видя. За мен той винаги е бил един бащин приятел и никога не повярва изцяло в моята вина.
Върна се. Вратата стоеше още отворена, но Анна не се виждаше. Изкачи стъпалата и после горните стълби. Там, под покрива, бе сложено едно легло и на него лежеше болният. Дрипите, с които беше покрит, едва ли можеха да се нарекат завивки. През керемидите беше навалял сняг и бе покрил полуизгнилото дюшеме. Беше ужасна гледка. Старият изглеждаше почти като труп. Сивата му коса беше разчорлена, а бузите — хлътнали.
Когато Хайдер позна младия мъж, по лицето му се изписа радост.
— Вилхелм! — промълви той.
— Кръстнико, скъпи ми кръстнико! Как само ви заварвам!
При тези думи пристъпи към леглото и взе ръцете на стария. Бяха леденостудени. Едри сълзи бликнаха в очите на болния, но той не беше в състояние да ги избърше.
— Иска ми се да бях умрял! — прошепна той с доловимо напрежение.
— Нима никой не се грижи за вас? — попита Хайлман.
— Никой! Те сега си имат къщата, всичко им е наред, така че аз мога да пукна и да вървя по дяволите!
— Но не идва ли лекар тук?
Болният затвори очи, после ги отвори отново и поклати глава, сякаш искаше да кимне.
— Два пъти. Каза, нищо не можел да направи.
— Но вие трябва да имате по-топли завивки!
— Не ми дават!
— А ядене, напитки?
Отново една сълза се отърколи по страната на стария.
— О, Вилхелм, аз изпитвам глад, силен глад!
— Боже Господи! Не ви ли дават достатъчно? Веднага ще сляза долу и ще поговоря с Анна и вашия син. Те трябва…
— Не, не! — прошепна дрезгаво старият. — За Бога, не! След това само ще стане по-лошо за мен. Зная, че скоро ще умра. Иска ми се тези няколко дни да имам покой. Но преди да умра, бих желал…
От хлипане не можа да продължи. Хайлман извади носната си кърпа, подсуши сълзите на стария и продължи да пита: