— Мъртъв! Май си е строшил врата! — отбеляза триумфиращо. — А лицето е цялото насечено, невъзможно е да се разпознае! Изглежда ужасно!
Извърна се за миг, потръпвайки от ужас, ала после си помисли:
„Точно това е добре за мен! Ако сега си сменя дрехите с него и му сложа моята перука, съм спасен. Костюмът му е поизцапан, наистина, но за щастие слабо засегнат. Като намерят Вебер, ще го помислят за мен. Тогава Краля на контрабандистите ще бъде мъртъв, а аз ще се радвам на толкова по-голяма сигурност. Да, така ще направя!“
Съблече трупа, почисти грижливо дрехите една след друга с една четка, която намери в раницата, и си ги сложи. По-мъчно беше, наистина, да навлече на мъртвия своето облекло, но престъпникът се справи и с това. После заметна раницата на гръб, взе бастуна и се спусна по подножието на височината. Там намери един проходим път и го последва. Едва след дълго време се почувства сигурен.
Започна да претърсва джобовете. Намери значителна сума в книжни пари, портмонето, пълно със злато и депозити в различни банки. Държеше в ръцете си цялото състояние на американеца, естествено без предметите, които още се намираха на път. Налице беше също пропускът от границата, всички легитимации и… револверът. В единия от джобовете имаше малко пътническо огледало, с чиято помощ Науман внимателно се огледа. Беше сложил русата перука на мъртвеца, която много добре му прилегна, и сега следователно се виждаше естествената му коса. Тенът му беше сходен като на чужденеца. Беше си обръснал брадата, която носеше в столицата. Беше убеден, че няма да го разпознаят. Беше се преоблякъл старателно, не намери никакъв недостатък и продължи пътя си. Не беше стигнал кой знае колко далеч, когато насреща му прокънтя:
— Стой! Кой е там?
Викът го намери неподготвен. Понечи да тръгне към питащия, когото в действителност още не можеше да види, но чу заповедта:
— Спри или ще стрелям!
— Добре! — отвърна той. — Но какво означава това?
Неговата жертва бе говорила немски с много добре доловим акцент. На Науман не беше трудно да го наподоби.
От едно прикритие някой попита:
— Какво правите тук?
— Пътник съм и съм тръгнал през гората за Лангенщат.
— Имате ли оръжие в себе си?
— Да. Един револвер.
За миг не се чу никакъв звук, после другият каза:
— Почакайте! Сега ще поговорят с вас.
Видя на известно разстояние цевта на една пушка да сочи към него и поради това избягваше да прави някакви движения.
Не след дълго трима мъже се запътиха към него — един офицер и двама унтерофицери. Едва му хвърлил един поглед, първият извика:
— По дяволите! Тук май направихме отличен улов.
Пристъпи към Науман и попита:
— Как се казвате?
— Вебер — отговори запитаният, придавайки на думата американски акцент.
— Аха! Чудесно, хер Вебер! Откъде идвате? — попита офицерът иронично.
— От Сейнт Луис.
— Забележително! И къде се намира това?
— В Съединените щати.
— Гледай, гледай! Вие, изглежда, сте голям майтапчия. Не сме ли се виждали вече? А? Като Вебер вероятно не, но като Волф Науман!
— Заблуждавате се, хер лейтенант — коригира Науман. — Аз идвам от другата страна на границата и искам да отида до родното си място Лангенщат.
Лейтенантът го погледна усъмнено.
— Лангенщат? А пък сте американец? Я не ме смятайте за толкова наивен!
Науман не се смути.
— Наистина съм роден в Лангенщат, но баща ми емигрира в Америка, когато бях още малък.
— И се връщате точно днес? Странно! Легитимирайте се!
Лейтенантът беше убеден, че има Краля на контрабандистите пред себе си. По негов знак двамата унтерофицери застанаха срещу Науман с готови за стрелба пушки, без да отклоняват очи от него.
— Интересна работа — учуди се мнимият американец. — Не очаквах да бъда посрещнат в родината по този начин. Днес веднъж вече бях принуден да се легитимирам — на границата. Ето пропуска ми.
Подаде го на офицера. Онзи го погледна, обърна го от двете страни, поклати глава, посегна безпомощно към мустака и попита накрая с покруса:
— Да не сте намерили някъде тая карта?
— Не. Получих я в митницата от един офицер.
— По дяволите! — изруга лейтенантът. — И все пак тая прилика. Ние търсим именно един избягал затворник…
— Чух вече.
— С когото вие имате подозрителна прилика. Ето защо ще ме извините, че при изпълнението на дълга си ще процедирам възможно най-внимателно. Трябва да ви помоля да ми покажете легитимацията, въз основа на която сте получили този пропуск.