— С удоволствие! Ето паспорта ми.
Той го извади от портфейла и го подаде на лейтенанта. Офицерът го провери най-старателно и каза после:
— Тук действително няма нищо нередно.
— Ето удостоверението ми като гражданин на Съединените щати, а тук моят патент като капитан от армията на Съединените щати!
— Гръм и мълния! Значи офицер?
— Да — ухили се Науман с превъзходство. — Ето по-нататък писмата на моя чичо, които е изпращал от Лангенщат. Ето депозитните ми книжа. Мисля, че онзи, когото търсите, не може в посочения тук ден да е внесъл такива суми в Ню Йорк.
Лицето на лейтенанта се удължаваше все повече. Той се намираше в голямо смущение. Осъзна, че е отишъл твърде далеч.
— Пардон — извини се той. — Наистина трябва да ми простите. Колосална заблуда, но и колосална прилика. Мой дълг, разбирате. Вземете си документите! Напряко през планината ли вървите?
— Да. Исках още с първите стъпки в родината да се насладя на нейните красоти.
„Офицерът“, изглежда, се хареса на лейтенанта.
— Само така! — каза той. — Срещнахте ли някого?
Науман поклати глава и какъвто рафиниран мошеник беше, изнамери един американски възглас:
— Не, но… zounds!16 Все пак срещнах един човек.
— Човек? Защо го казвате с толкова особен тон? Да не би да е имало нещо подозрително в него? — заинтересува се лейтенантът.
— Така ми се стори действително — отговори Науман. — Горската почва е мека, човек едва може да чуе стъпките. Вървях си аз бавно по пътя и тъкмо поисках да завия край един скален издатък, от срещуположната страна се зададе някакъв друг, който при появата ми пребледня като мъртвец и така се изплаши, че едва не се смъкна на земята. Поиска да се върне, но явно му дойде по-добър ум, защото поздрави вежливо и ми зададе няколко въпроса — кой съм, откъде идвам и къде отивам. Накрая поиска да знае дали съм видял войници. Понеже ми се видя съмнителен, реших да не му казвам истината. Та нали знаех, че търсят някого. Осведомих го, че няма военни, нито горски служители, за каквито той също попита.
Лейтенантът прояви незабавно усърдие.
— Можете ли да си спомните точно външността му? — попита той.
— Много точно.
— Възраст?
— Приблизително моята.
— Телосложение?
— Точно като моето.
— Облекло?
— Черен вълнен плат, старомодна кройка!
— Аха! Това е костюмът, който оня е задигнал от хер Фон Шарфенберг. Колко време мина, откак разговаряхте с него?
— Около половин час. Ако тръгнете по пътя, по който идвам, ще стигнете до една пропаст, която се разпростира надълго и нашироко вляво, а отдясно щръква почти отвесно една скала. Там беше. И тъй като човекът ми се стори странен, спрях сред дърветата, за да видя накъде ще тръгне. Той започна да се катери по онзи впечатляващо стръмен скат.
Силно зарадван, лейтенантът констатира:
— Така, сега знаем и посоката!
Вече искаше да се обърне към унтерофицерите, когато Науман каза:
— Почакайте! Сетих се за едно обстоятелство, на което не отдадох значение, докато стоеше пред мен. Шапката му се беше накривила…
— Той естествено имаше черна коса, точно като вас? — вметна бързо лейтенантът.
— Хм-м! Носеше руса коса, но под нея май имаше черна. Не вярвам да се излъжа, ако приема, че носеше перука.
— Това е той, съвсем сигурно е той! Трябва да побързам, за да не ни се изплъзне. И прощавайте за безпокойството!
Войниците бързо се оттеглиха. Науман си пое дълбоко и облекчено дъх и побърза да се махне оттук.
Офицерът принадлежеше със своя взвод към войсковата част, която трябваше да мине през гората. Хората му образуваха част от непрекъснатия фронт. Сега той ги свика и пое с тях по указания път. Беше човек на действието и сега си мислеше каква чест и слава ще пожъне с очакваното залавяне на опасния престъпник. Когато стигнаха урвата, той повика своите унтерофицери и ги осведоми:
— Оня се бил изкатерил тук надясно. Ние следователно ще заемем височината. Така ще загубим за кратко време, наистина, контакт с другите, но пък ще ни похвалят, ако заловим беглеца. И така, поотделно в редица нагоре, бавно и да се поглежда зад всеки храст!
Един корпорал остана при лейтенанта. Внезапно той улови не особено почтително началника си за ръката, дръпна го назад и му нашепна:
— Стойте! Виждам нещо.
— Къде?
— Там, там горе, до скалните отломки лежи… човек!
Офицерът проследи с очи указаната посока и различи нещо тъмно, което сякаш се спотайваше зад шубрака.
— Дали наистина е човек? — прошепна той.
— Съвсем сигурно — отвърна корпоралът. — Навярно не е могъл да избяга по-нататък. Скалата е твърде стръмна. Нашите хора се катерят от всички страни. Така няма къде да отиде. Сега опитва да се скрие.