— Значи напред към него! — извика лейтенантът.
— Той сигурно е въоръжен, хер лейтенант! — предупреди корпоралът.
— Всички дяволи! Това е вярно. Ако застреля нас двамата, ще възникне пролука, през която лесно ще може да се измъкне. Следователно на първо време ще се придвижим само толкова, че да можем да го видим по-ясно.
Продължиха да се изкачват бавно. Само след броени крачки офицерът спря и попита:
— Виждате ли краката? Сигурно не може да ги прибере достатъчно към себе си. Да повикаме нашите хора по-близо!
Една висока команда стигаше да обърне внимание на войниците към въпросното място.
— Кой е там? — попита сега корпоралът. Не последва никакъв отговор. — Отговаряй или ще стрелям!
Когато и сега не последва нищо, корпоралът даде един предупредителен изстрел.
— Все още не помръдва — отбеляза лейтенантът. — Да приближим предпазливо!
Другите също се запридвижваха към мястото. Зад храста намериха едно безжизнено тяло.
— Мъртъв! Той е мъртъв! — извика лейтенантът.
— Невъзможно! Аз ли да съм го улучил? — попита корпоралът безпомощно.
— Може би, но ми се струва, че е умрял от нещо друго. Вижте лицето му! Цялото е пресечено и изподрано. От какво може да е станало това?
— Трябва да е паднал.
— А, да, да! Погледнете там нагоре! Много добре се вижда откъде се е свлякъл. Вече е бил изкачил скалата и на последните метри е направил погрешна стъпка. Изглежда ужасно.
Корпоралът поиска да коленичи, за да претърси мъртвеца, ала лейтенантът побърза да каже:
— Стой! Не го докосвайте! Не сме на сражение. Тук се касае за избягал престъпник. Смъртният случай трябва да бъде разследван от правосъдието. Това не е наша работа. С нас има съдебен лекар, нека той го прегледа. Сега дайте сигнала, залп!
Пушките бяха изстреляни едновременно. Възникналият грохот бе многократно повторен от ехото и чут на далечно разстояние. За по-добро ориентиране на повиканите пушките бяха изстреляни още няколко пъти поотделно, докато от всички страни започнаха да се стичат насам военни, горски и полицаи. Един от първите беше хауптманът на ротата. Придружаваше го лекарят. При тях се намираха още един висш служител от лесничейството и един обержандарм.
— Вие ли дадохте сигнала, лейтенант? — извика хауптманът още отдалеч. — Някаква следа ли открихте?
— Не само следа, а самия престъпник. Ето къде лежи — отвърна лейтенантът гордо.
Господата притичаха. Като видя трупа, хауптманът възкликна:
— О! Вие сте го застреляли!
— Не. Вече си беше мъртъв. Паднал е там от горе, хер хауптман.
Всички погледнаха към скалистата височина. Обержандармът отбеляза:
— Не е чудно, че е мъртъв, при тази височина. Хер доктор, прегледайте го, моля!
— Няма ли първо да се уверим, че това действително е той? — попита заговореният.
— Разбира се, имате право. Та това е най-важното.
Полицейският служител обърна трупа, огледа го внимателно, накрая измъкна закачалката на сакото изпод яката и каза:
— Той е. Търсенето следователно не е било напразно.
— Не се ли заблуждавате?
— Не. Закачалката е изработена от пресована кожа и носи щампованото име на шивача. Това е сакото, което е било откраднато от хер Фон Шарфенберг. И вижте тук!
Показа перуката.
— Забелязвате ли черната коса, която има под перуката? Лицето е неразпознаваемо, но фигурата и всичко друго съответства. Моля, хер доктор, заемете се с останките!
Лекарят започна прегледа. Той поклати изненадано глава, но бързо отстрани облеклото от гърдите на безжизнения труп и предприе с него разни припрени манипулации, от които присъстващите при друга ситуация биха прихнали в смях. Това продължи няколко минути, след което той се изправи и си пое дълбоко дъх.
— Е, докторе, каква е работата? — попита хауптманът. — Жив ли е още?
— Да. Да се сгромоли там от горе, без да си счупи крайник, това човек наистина би счел за невъзможно. Дали има вътрешни увреждания, къде и какви, това естествено сега не мога да кажа. Диша слабо, а пулсът е едва доловим. Как стоят нещата с мозъка, не знам.
Хауптманът поклати глава.
— Има кървава пяна на устата. Не е ли това признак на смъртта?
— Не, при падането си е прехапал върха на езика, оттам е кръвта.
— Трябва да направим всичко възможно да му запазим живота — отсъди хауптманът. — Има ли още надежда?
Лекарят сви рамене.
— Не мога да погледна във вътрешността на човека. Във всеки случай не можем да го оставим да лежи тук. Но къде да го отнесем в тая горска пустош?
— О, хер доктор, ние имаме недалеч оттук една постройка — обади се главният лесничей. — На няма и десет минути път живее един въглищар, Хендшел се казва. Заклет сиромах, но благонадежден!