— Добре, да опитаме да пренесем ранения там — реши хауптманът. — Нека хората направят една носилка! Да вземат за целта пушки и няколко шинела! Ако действаме много внимателно, няма да умре по път.
Въглищарят беше отишъл сутринта в гората, за да изгради нова въглищарска клада.17
Жена му го очакваше да се върне едва в предобеда на другия ден. Тя седеше, плетейки, до масата и говореше с братовчеда, който се бе оклюмал унило до нея.
— Мъжът ми е прав — каза тя. — Трябва да се прибереш вкъщи при близките си.
— А ако отида и ме арестуват? — подметна той.
— Не вярвам. Преследват ли те с публична обява за издирване? Полицията търси ли те?
Той поклати глава.
— Не, не! Но си мисля, че полицията е много хитра. Прави се, че историята е забравена, а когато се върна, ще ме пипне за яката.
Добрата старица го погледна със съмнение, после каза:
— Я бъди честен! Тоя Хирш не беше никой друг, а Краля на контрабандистите, нали?
Коларят поддаде.
— Е, него вече го няма, така че спокойно мога да призная. Да, това беше той!
Жената плесна ръце и извика:
— Сега само си помисли на каква опасност си ни подхвърлил! Ами ако го бяха намерили у нас?
— Нямаше как. Ситуацията беше… а, ама какво става там?
Пристъпи бързо до малкия прозорец.
— Какво има? — попита тя угрижено.
— Братовчедът вече си идва.
Въглищарската жена също побърза към прозореца, за да погледне навън.
— Да, нещо е станало — каза уплашено, — и то не нещо добро. Познавам физиономията му.
Отвори външната врата и викна насреща му:
— За Бога, старо, какво се е случило? Изглеждаш като самото нещастие!
— Вътре, вътре! — заповяда й той. После, когато беше затворила вратата след себе си, заговори, тежко запъхтян от бързото ходене:
— Да, то си е нещастие! Пипнаха Краля на контрабандистите. В гората имаше полиция и войска, но не мислех, наистина, че ще стане толкова бързо.
— Откъде го знаеш? — попита жената тревожно.
— Сам го видях, със собствените си очи. Тъкмо прекопавах пръстта за кладата, от другата страна на широката клисура, и ето че чух от далечината грозен, ужасяващ крясък, какъвто може да издаде само човек в смъртна опасност. Стори ми се, че дойде от скалната площадка. Хукнах към поляната, дето я бяхме просекли преди две години, и правилно, видях нещо под скалата да се движи. Някой беше претърпял нещастие, паднал от площадката. Трябваше да отида. Знаеш пътя, по него се върви бавно. Най-сетне се добрах до последния баир и запълзях под смърчовете към скалистата стръмнина. Тъкмо да се измъкна от дърветата на голата каменна повърхност и се разнесе трясък като топовен изстрел. Спрях, погледнах надолу и видях множество войници и други хора да стоят в кръг около тялото, което бях забелязал отсреща. При това положение моята помощ вече не беше необходима, но аз изчаках. След има-няма десет минути надойдоха още много войници, офицери и жандарми. Всички бързаха към това място. Накрая видях, че бяха стъкмили носилка и на нея сложиха един човек. Тоя човек беше… Краля на контрабандистите. Видях го съвсем ясно по облеклото.
— Ех! Де да е мъртъв! — въздъхна братовчедът.
— Би било добре и за теб, и за нас! — съгласи се Хендшел. — Ако е мъртъв, ще го заровят нейде из околността, или ще отнесат трупа му. Ама ако е жив, със сигурност ще го докарат при нас.
— Мили Боже! — възкликна жената.
— Да, съвсем сигурно, защото навред наоколо няма други освен нас. Но да запазим самообладание, мисля, че… я погледнете, кой идва там?
— Небеса! Лесничеят и един жандарм! — извика жената. Братовчедът се изплаши.
— По дяволите, трябва да се скрия!
Понечи да се втурне към вратата, ала старият въглищар го хвана за ръката, задържа го и каза:
— Стой, братовчеде! Или се знае, че той е живял при нас, и тогава ще трябва и ти да понесеш последиците заедно с нас, защото в крайна сметка ти ни го доведе, или нищо не се знае и тогава можеш спокойно да останеш. В този случай тъкмо веднага ще разбереш дали полицията те търси, или не.
— Трябва да се махам! Пусни ме, братовчеде, пусни ме!
По време на тези думи опита да се изтръгне, но старият го държеше с желязна хватка и сега заповяда:
— Ще останеш! А и бездруго вече е твърде късно. Погледни, те са вече при външната врата!
Коларят се отдръпна в най-отдалечения ъгъл. От страх беше станал бял като сняг. Сега вратата се отвори и двамата мъже влязоха.
— Добро утро! — поздрави обержандармът. — Вие ли сте въглищарят Хендшел?