— Глупости! — отговори бившият дърворезбар. — Не е нужно да се косиш за такива работа. Да се надяваме, че ще се заселиш в Лангенщат?
— Възможно — рече „племенникът“. — Или ще остана тук, или ще си купя в столицата някоя къщичка. Тогава ще дойдете при мен.
Но тайно в себе си планираше само да дочака пристигането на сандъците, да присвои съдържанието им и после завинаги да изчезне. За да залъже „чичото“, строеше разни въздушни замъци. Бърбореше и с Хайлман, който вече не задаваше щекотливи въпроси и много скоро напусна стаята, за да си легне да спи. Искаше да потегли още преди изгрев слънце, та да може в планините да стигне до дъното на нещата. Защото и легитимациите на „американеца“ не бяха съумели да разсеят неговите подозрения.
Но Вебер остана още дълго на разговор със своя мним племенник.
Беше същата нощ. В стаята на въглищаря Хендшел още гореше едно газениче, което разпространяваше много мъждива светлина. Пострадалият лежеше неподвижно на постелята, край която седеше един лекар от столицата. Междувременно бе пристигнал и прокурор Унтерберг. Той се беше убедил, че раненият не може да избяга, и бе отишъл в другата стаичка, за да прекара там нощта.
На масата, където светлината на газеничето не достигаше, седеше въглищарят със своята жена. Имаха да си разменят някои мисли и тихичко си шушукаха.
— А аз твърдя, че това не е той — нашепна жената на въглищаря.
— Откъде претендираш да си така добре осведомена?
— Чувствам го. Знаеш, че ние жените имаме фин усет. Само да не беше лицето така изподрано, та да можеше човек да различи чертите!
— Ама пък това си бяха неговите дрехи. И нашия хляб имаше в джоба си!
— За тези неща помислих и аз. Блъскам си главата, но не намирам обяснение. Ей, татко, сещам се нещо, нещо важно! Нямаше ли „Хирш“ една прясна рана по опакото на ръката, която уж си бил причинил на идване към нашата колиба на някакъв трън?
— Хм-м! Имаш право — изръмжа старият. — На дясната ръка!
Жена му кимна.
— Правилно! Спомням си го съвсем точно. Нека погледнем!
След известно време въглищарката се надигна, завъртя се небиещо на очи близо до леглото и се върна.
— Ръцете са ожулени, наистина, от падането, но тази рана липсва.
Мъжът поклати невярващо глава.
— И на лявата? Може би се заблуждаваме относно ръката.
— Не, не. Освен това неговите ръце са мазолести, докато на Хирш бяха гладки — заяви жена му умерено.
— Ей, това и на мен действително ми се струва подозрително — рече старият Хендшел. — Той трябва след падането незабавно да е изгубил съзнание. И все пак аз съвсем ясно видях, след като бях чул ужасяващия крясък, че на онова място нещо се движеше.
Жената беше безпомощна.
— Кой може да е бил? — попита тя. — Да не би онзи, когото лейтенантът бил срещнал наблизо? Нали знаеш какво е казал. Бил някакъв американец, когото изпървом сметнал за Науман.
Възникна дълга пауза. Въглищарят промърмори няколко пъти нещо на себе си, почеса се зад ухото, засумтя пак, докато жена му накрая изпита досада. Тя прошепна:
— Какво има?
— Една мисъл ми се върти.
— Е, това не е повод за ръмжене!
— Охо! Това е една отчайващо дръзка мисъл. Какво сега, ако оня така наречен американец е бил престъпникът, а пострадалият е някой невинен? Науман може да го е бутнал и след това да си е разменил с него костюма.
Но това се стори твърде невероятно за старата. Тя промърмори:
— Мъжо! Страхувам се за теб!
— Е, не съм го съборил аз — успокои я той добродушно.
— Боже Господи! — извика жена му внезапно и подскочи ужасено от стола.
Раненият в този миг, без ни най-малко да се помръдва, бе надал един страховит крясък, толкова ужасяващ, че лекарят също подскочи стреснато.
— Спасителю! — възкликна въглищарят. — Това беше същият крясък, който чух в гората.
Заслушаха се. Мнимият Науман отново беше спокоен. От другата страна стълбите изскърцаха и прокурорът, който още не беше си легнал, влезе.
— Кой изкрещя така? — попита той.
— Този — отговори лекарят, посочвайки лежащия в безсъзнание мъж. — Нашият пациент.
— Хм, хм! Помислих, че нещо се е случило.
След това напусна отново стаята, в която сега настъпи пълна тишина. Само старият стенен часовник продължаваше своето ритмично, монотонно тиктакане. По едно време раненият започна тихо, съвсем тихо да мънка. Звучеше, сякаш си тананикаше. После каза внезапно гласно, макар и слабо доловимо:
— Вебер се казвам.
След това отново стана тихо. Двамата старци проточиха вратове. Понечиха нещо да си прошепнат, но ето че прозвуча късо и гневно:
— От Америка… към Лангенщат!