— Какво бихте желали? Само кажете!
— Да се нахраня още веднъж до насита!
— Мили Боже! Това ще се уреди! — извика Хайлман. — Отивам веднага при месаря и хлебаря. Ще ви донеса нещичко.
— Та имаш ли пари? Мисля, че идваш от… от…
Не искаше да изрече лошата дума.
— От затвора? Да, оттам идвам. Но все пак имам няколко гулдена. Мога да купя три-четири хлебчета и парче салам.
— Но не допускай долу да те видят!
Хайлман тръгна. Предпазливо се промъкна надолу и много скоро се върна.
Очите на болния се отправиха гладно към продуктите, които Хайлман беше донесъл.
— Видяха ли те? — попита угрижено.
— Не Аз внимавах. Ето, мили кръстнико, салам. Донесох също няколко хлебчета и сладкиши. А тук — вие мръзнете, а огън тук горе няма — отидох до бакалина и поисках да ми даде шишенце ракия. Мисля, че малко ще ви сгрее!
— Добричкият ми! — прошушна старецът. — Излизаш от затвора, а си по-добър от моя син! Да, аз действително вярвам, че ти си невинен и той е откраднал парите.
Хайлман видя с какъв копнеж се бяха приковали очите на болния в донесените неща и каза:
— Хайде! Аз ще ви давам да ядете.
Вилхелм сложи салам върху хлебчетата и започна да храни стария. Въпреки слабостта си кръстникът лакомо поглъщаше храната. Изяде всичко и дори ракийката изпи до последната капка. После издаде въздишка и заговори със сълзи на очите:
— Бог да ти се отплати! За съжаление, не бива да идваш повече. Ех, де да можех, когато почувствам глад, да поискам нещо да ми донесат! Гладът е така болезнен!
— Нима нямате пари?
— Нито кройцер.
— Но вие и бездруго няма кого да пратите, дори и да имахте пари!
— Момчето на хората, които живеят в задната стая, от време на време се качва. То би могло да ми набави нещичко.
Хайлман размишлява известно време, после каза:
— Е, в такъв случай аз ще ви оставя малко пари. Наистина няма да са много. Получих двеста гулдена като подарък. Част от тях вече отидоха за билет и някои други неща. Но два гулдена мога от сърце да ви дам.
Старият опита да се изправи.
— Вилхелм, но ти самият се нуждаеш от тях! Имаш ли работа?
— Не.
— А и навярно трудно ще си намериш. Не, не мога да приема парите. Но чуй, сетих се нещо. Я ми подай кутията за пури там от гредата.
Вилхелм се подчини. С треперещи ръце старият отвори кутията, в която се намираше стар сборник църковни песни и един очукан джобен часовник.
— Това е всичко, което още имам — каза той. — Я огледай часовника! Колко ли ще струва, а?
Хайлман го разгледа и каза:
— Това е шпинделов часовник, износен и захабен. Не мисля, че може да се получи много за него.
— Но два гулдена сигурно ще може, а?
— Възможно.
— Продавам ти го. Вземи го за двата гулдена, които искаш да ми дадеш.
Като видя, че Хайлман се готви отново да възрази, старият продължи с необичайна живост:
— Ти няма да получиш веднага работа. Непременно ще имаш нужда от парите.
Хайлман се поколеба, но старият не отстъпи. Говоренето го напрягаше и за да го освободи от това напрежение, Вилхелм накрая склони:
— Добре, ще взема часовника. Ето парите.
— Ама го продай, Вилхелм, за да си върнеш парите, и то още днес! Обещаваш ли?
За да успокои кръстника, Хайлман се съгласи. Старият падна назад върху мизерната постеля и прошепна:
— Така, сега съм спокоен. Ти няма да претърпиш голяма финансова загуба.
— И аз мисля така — увери Хайлман, но тайно си каза, че едва ли ще получи и един гулден за часовника.
— А сега сложи парите в кутията — помоли старецът. — Скъпи Вилхелм, бих желал… имаш ли всъщност време и искаш ли да ми направиш една последна услуга?
— С удоволствие, стига да мога — каза Хайлман развълнувано.
Старият улови ръката му.
— От мен никой не се интересува. Аз със сигурност няма да оздравея, а… а… би ли отворил сборника да ми прочетеш нещо? Имам предвид песента, която започва така: „Друго може да стане до вечерта…“
— Нека видя.
Хайлман отвори сбирката заупокойни песни, потърси и каза:
— Ето я.
— Чети, скъпи Вилхелм! — помоли старият. Гласът му беше станал по-тих и по хлътналото лице бе започнал да се разпростира израз на кротко смирение. Хайлман започна:
— „Друго може да стане до вечерта от сутрешното, което ми беше. Единият ми крак е на земята, другият на одъра смъртен вече. Една малка крачка само дотам, де на червеите храна ще дам.“
Спря дотук. Старият книговезец му се усмихна и помоли:
— Още една строфа, още една!
Хайлман продължи:
— „Стигне ли сърце удара последен, за мен небето двери ще отвори. Съкрати на смъртта часа болезнен и при Тебе горе си ме прибери. Тъй кончината не ще бъде мъка и блажен аз ще бъда во века!“