Лекарят поклати удивено глава. А въглищарят прошушна на жена си:
— Чу ли? Вебер се казва и иска да отиде в Лангенщат!
— И идва от Америка!
С някакви проблясъци на съзнание мъжът продължи тихо да си мрънка. После си промърмори няколко кратки, неразбираеми думи, докато накрая се чу по-ясно:
— Моята раница… много пари… дърворезбар… а-ах, сега той ме бута долу…
Мънкането после отслабна и той отново изпадна в дълбоко безсъзнание. Вече не се чуваше нищо. Въглищарят почака известно време. Когато това мълчание се проточи, каза на жена си:
— Сега е почти сигурно, че имаше предвид кумеца Вебер! Вебер… дърворезбар… Лангенщат. Изобщо не може да бъде друг.
— Какво искаше да каже с раницата? — попита жена му.
— Сигурно е имал много пари в нея. Говореше за бутане долу. Моето подозрение се потвърди. Науман е срещнал този чужденец и го е бутнал от скалата. След това си е сменил облеклото с неговото и се е представил за този Вебер.
— Това би било чудовищно!
— Но пък възможно — каза Хендшел. — Нали?
Умълчаха се замислено. Едва след продължителна пауза въглищарят побутна жена си и прошепна:
— Не мога да го задържа на съвестта си, ще го кажа на прокурора. Хм-м! Но ако му разкажа, че сме подслонявали „Хирш“, ще ни сполети нещастие и братовчеда също. Мътните го взели!
Отново настъпи дълга пауза. Накрая Хендшел се наклони към жена си.
— Сега знам как ще постъпя! Ще отида в Лангенщат, при Вебер, за да си изясня нещата.
— Още сега? — попита жена му. — През гората?
— Какво има толкоз! — отвърна той. — Знаеш, че не се страхувам. Пътищата са ми изцяло познати. Колкото по-късно тръгна, толкова по-късно ще стигна. Вярно, отвън има постови, но това няма значение, тъй като аз не съм техен пленник. Те трябва да внимават само пострадалият да не им се изплъзне. Ще представя нещата така, сякаш искам да отида до въглищната клада. Не могат да ме задържат.
Те обсъждаха още известно време работата, след което старият бе твърдо решен да отиде до Лангенщат. Трябва да бе малко след полунощ, когато излезе от външната врата.
— Стой! Кой е там? — отекна насреща му глас.
— Въглищарят.
— Останете на място!
Постът приближи и се увери, че действително това е въглищарят. Предпазливо пристъпи до прозореца и погледна в стаята, където лежеше мнимият Крал на контрабандистите.
— Трябва да спите! — отбеляза.
— Днес ще се размина с тая работа — осведоми го въглищарят. — Трябва да запаля кладата. Или нямам право?
Военният пост сви рамене.
— Защо не? Ние имаме задължение да задържим само пострадалия, а той едва ли може да ни избяга. Лека нощ!
Постът се ослуша, докато стъпките на въглищаря престанаха да се чуват, и продължи после обиколката си.
При въглищарската къща бяха останали десет войници под командването на един унтерофицер. Бяха установили своята квартира в една стара барака. Съдебният лекар, който бе пристигнал по свечеряване, беше обявил тази предпазна мярка за повече от излишна, тъй като тежко раненият не беше в състояние да напуска своята постеля.
Нощта мина и денят настъпи. Прокурорът се появи в стаята и се осведоми от лекаря за състоянието на Науман. То не беше се променило.
Малко след обяд пристигна един конник. Като го съгледа, Унтерберг пристъпи радостно насреща му и го поздрави. Беше Франц Арнд.
— Къде е Науман? — извика той на прокурора още отдалеч.
— Все още лежи в дълбоко безсъзнание — отговори Унтерберг.
— Да не е симулация? — усъмни се Арнд. — Я да влезем! Двамата отидоха в колибата.
Влязъл в бедната стаичка, Арнд пристъпи към леглото и огледа ранения.
— Лицето е ужасно изподрано — отбеляза прокурорът тихо.
— Да, едва ли може да се разпознае някоя черта. Но по какво всъщност са го идентифицирали като Науман?
— По облеклото, което е отмъкнал от стария хер Фон Шарфенберг — каза Унтерберг.
Арнд взе ръката на припадналия и я разгледа. После раздалечи внимателно устните, огледа зъбите и заяви:
— Вие не сте заловили Краля на контрабандистите!
— Не? Какво? — извика прокурорът.
— Мога да се закълна в това. Вижте, Науман има, както може да се прочете в обявата за издирване и залавяне, фини, жълтеникави ръце и една празнина между зъбите в горната челюст. Този мъж тук има големи, мазолести ръце и здрави зъби без никакъв процеп. Не, това не е Науман!… Той говори ли нещо? — обърна се той към лекаря.
— През нощта чух няколко думи. Всички те бяха без значение.
Арнд тръсна енергично глава.
— Аз не мисля, че в случай като този дори и една дума би могла да бъде без значение. Не ги ли запомнихте?
Лекарят се попипа по челото.