Арестантът беше претърсен. Иззеха му всичко, което носеше, и изготвиха опис. После беше откаран в кметството, където междувременно бе пристигнала депешата на Арнд. По заръка на Хайлман беше веднага отговорено. Така Арнд и прокурор Унтерберг можаха да заминат за столицата, след като бяха взели всички мерки да оставят пострадалия американец под добри грижи.
Науман беше затворен. По свечеряване го откараха с влака до столицата под усилена охрана. Посрещането му беше точно такова, каквото можеше да се очаква. В килията му бе поставен пазач и освен това сложиха два поста пред вратата и прозореца. Сега той осъзна, че трябва да изостави всяка надежда. Беше неспасяемо изгубен.
21. Глава
Краят на Блудния син
Любезният читател ще ни прости, че ще го върнем още веднъж в деня след бягството на Волф Науман. Тайният полицай Арнд беше натоварил своя стар познат, комисар Андерс, да се заеме с лейтенант Фон Шарфенберг. Комисарят незабавно се зае със съответните разследвания.
Казиното на „Беренщрасе“ не се ползваше с особено добра слава. Тук се отбиваха и млади офицери със съмнителна репутация. През цялата нощ се играеше и не един и двама вече бяха изгубили състоянието си в такива нощи. Късно вечерта един възрастен господин почука на вратата на къщата. Едно момиче отвори и попита:
— Какво искате?
— Да бъда обслужен — отговори господинът кратко.
— Почакайте! — отвърна момичето троснато. Заключи отново вратата и той сега остана сам на площадката. Доста време мина, докато вратата отново се отвори и излезе съдържателят.
— Майн хер, това не е обществен ресторант, а категоризирано казино — каза той сдържано.
— Знам — осведоми другият невъзмутимо. — Аз съм комисар от криминалната полиция и вероятно също имам право да влизам във вашето заведение.
И показа една малка златна значка. Съдържателят тутакси отскочи назад.
— Мога ли да вляза? — попита комисар Андерс.
— Разбира се, заповядайте, заповядайте!
Съдържателят разтвори широко вратата и направи дълбок, приканващ поклон. После, когато Андре бе влязъл, попита с едва ли не раболепно държане:
— Какво желаете, майн хер?
— Възнамерявам на спокойствие да изпия бутилка вино. Дайте ми листа с асортимента!
Андерс се настани в салона на един удобен фотьойл, направи избора си и беше обслужен. После посегна към вестника и даде вид, че е съвсем задълбочен в четивото.
В това помещение сега освен него и сервитьорката нямаше никой друг, тъй като съдържателят се беше оттеглил. Само от съседния салон достигаха шумни гласове. От време на време се разнасяха ядни проклятия, придружени от подигравателен смях.
Така мина повече от половин час, когато се чу висок, разгневен глас:
— Изгубих! Последните хиляда гулдена!
Отново стана тихо. Един глас обяви:
— Хвърлени шестнайсет! Сега, Шарфенберг!
След кратка пауза отново прозвучаха високи викове. Комисарят чу да казват:
— Дванайсет хвърли, Шарфенберг! Две, четири и шест. Петстотинте гулдена пропаднаха!
— Да ви вземат дяволите! Прибирам се вкъщи.
Вратата се отвори шумно и Бруно фон Шарфенберг излезе.
Силно зачервеното му лице и пламтящият поглед издаваха възбудата, в която се намираше. Затръшна вратата след себе си. Като забеляза Андерс, се сепна и се обърна въпросително към сервитьорката:
— Някакъв непознат! Кой го е пуснал тук?
Тогава комисарят се надигна и отговори вместо нея:
— Позволете сам да ви го кажа. Тук ли ще останете, или си отивате вкъщи?
— Тръгвам си.
— В такъв случай ще ви помоля за позволение да ви придружа. Трябва неотложно да говоря с вас.
Шарфенберг беше видимо изненадан.
— В този час? За какво?
— Ще ви дам информацията на четири очи.
— Добре! Надявам се, че въпросът е достатъчно важен да извини вашето необичайно предложение! Да вървим!
Андерс плати и двамата тръгнаха. При вратата на осветения коридор Шарфенберг спря и попита:
— Е? Какво имате да ми казвате?
Явно нямаше желание да продължи с този напълно непознат за него мъж.
— Да вървим, моля! Можете спокойно да ми се доверите.
При тези думи Андерс излезе от къщата и офицерът го последва принудително, но поиска да знае:
— Името ви?
— Казвам се Андерс и съм криминален комисар.
— Всички дяволи!
— Изплашихте ли се?
— Не. Не виждам защо! Предполагам, че имате да ми кажете само нещо приятно?
— Действително, защото едно предупреждение винаги си има своите добри страни, хер лейтенант. То е във връзка с някой си там Золбриг.