— Небеса! — извика Золбриг.
Посегна с едната ръка към сърцето си и се опря с другата на една греда, сякаш се нуждаеше от опора. Шарфенберг попита, свъсвайки мрачно вежди:
— Какво търсят тези господа тук?
— Имат намерение да ви придружат до новата квартира, хер лейтенант — обясни Андерс, наблягайки на думите. — Вие сте арестуван като съучастник на този мъж, който е печатал фалшиви банкноти.
— Не знам нищо такова! — изкрещя Шарфенберг възбудено.
— И не сте пускали в обръщение никакви фалшификати?
— Не. Винаги съм си плащал с добри пари.
Комисарят му се озъби:
— Я не говорете глупости! А сега ни следвайте! Ако окажете съпротива, ще наредя да ви оковат. Тези господа са снабдени с чудесни белезници.
— Ба! Един офицер не би позволил да му сложат белезници!
Шарфенберг бръкна в джоба. Проблесна цевта на револвер. Поиска да стреля, но… оръжието му бе светкавично изтръгнато от Андерс. Надвит от полицаите, офицерът се смъкна на земята.
— Така! — каза комисарят. — А сега е ваш ред, драги ми хер Золбриг! Наистина ли никога не сте виждали тази преса в бараката си за въглища?
— Не.
— И все пак имате фалшиви банкноти в жилището си? Майне херен, претърсете къщата!
Полицаите се подчиниха. След продължително търсене действително откриха няколко пачки фалшиви пари.
Така доказателството бе доставено и мъжете отведоха фалшификатора и неговия съучастник в затвора.
Но всичко това не бе протекло без шум. Съседите трябва нещичко да бяха подочули, защото вестта, че лейтенант Фон Шарфенберг е арестуван, се разпространи из столицата още сутринта. Късно следобед адютантът на полковия командир се яви при съдия-следователя, за да поиска предаването на офицера, но когато бе осведомен за причината за неговото арестуване, оттегли иска си и си тръгна с дълбока покруса.
В следобеда лейтенантът бе подложен на първия разпит, обаче той не прояви склонност към признание. Но на следващия ден изпрати надзирателя до прокурор Унтерберг с молба за разговор. Служителят незабавно се отправи към него. Шарфенберг го очакваше, застанал по средата на килията си.
— Простете, хер прокурор, че ви безпокоя — заговори той. — Но аз обмислих положението и стигнах до заключението, че е глупаво да играя ролята на невинен. Готов съм да направя официално признание, ако се съгласите на една малка отстъпка.
— Какво имате предвид?
— Бих желал още веднъж да отида до жилището си. Там има някои неща, които трябва да предам на съдията, а хранилището е от такова естество, че само аз мога да го отворя.
Прокурорът поклати усъмнено глава.
— Хм-м! Всъщност аз нямам необходимите правомощия да изпълня тази молба. Ще бъда отговорен за всички последици, произтекли от това. Но добре! Няма ли да направите опит за бягство?
— Не — заяви твърдо Шарфенберг.
Прокурорът го погледна с колебание.
— Нещо в мен се възпротивява да ви отведа в окови или под явен конвой, но при арестуването вие посегнахте към оръжието си!
— Давам ви честната си дума, че няма да избягам.
— Вярвам ви, но не мога сам да реша този въпрос. Ще говоря с хер съдебния съветник. Ще отида при него да го попитам за мнението му. Ако се съгласи, веднага ще тръгна за жилището ви.
— Благодаря ви.
Прокурорът го напусна, а затворникът закрачи напред-назад в килията с мрачно очакване. Само след четвърт час дойде един вахмистър и му донесе фуражката и мундира.
— А, значи молбата ми ще бъде изпълнена? — попита лейтенантът възбудено.
— Аз не знам нищо. Трябва да ви отведа с фуражката и мундира при хер прокурора.
Той последва служителя. В едно друго помещение завари прокурора и асесор Фон Ансбах.
— Хер лейтенант, вашето желание ще бъде изпълнено — осведоми го прокурорът. — Също така няма да бъдете поставен под строга охрана. Ще ви придружаваме само ние двамата.
— Много съм ви благодарен и се намирам на ваше разположение — отвърна Шарфенберг.
Когато излязоха от Съдебната палата, асесорът предложи пура на арестанта. Той я прие и запали. Малко по-късно позвъниха на жилището на лейтенанта. Слугата отвори на своя млад господар.
— Донеси вино и пури!
След като слугата бе донесъл поръчаното, Шарфенберг напълни чашите, поднесе пурите и каза:
— Моля ви, не ми отказвайте! Това може би е последният път, когато имам възможност да предложа нещо на някого.
Те не искаха да го оскърбят и изпълниха молбата му. После той продължи:
— Дайте ми време няколко минути! Ще напиша тук на писалището си няколко реда и ще ви ги представя за проверка.
Взе един лист и перо и започна да пише. Шумът, който перото причиняваше по хартията, бе единственият, който можеше да се долови в цялото помещение. Шарфенберг написа няколко изречения, после бутна листа настрана, издърпа едно чекмедже и извади една миниатюра. Дълго време разглежда портрета. Накрая каза: