Когато четецът отклони сега погледа си от книгата към болния, видя, че беше затворил очи. Устните мърдаха беззвучно като в тиха молитва. След известно време прошепна:
— „С живота ми сега свърши се.“
Хайлман отгърна на тази песен и прочете:
— „С живота ми сега свърши се. Бог взе това, което дал ми бе, и ме води в по-добри селения. Угаснаха земните ми зарения и към небето бързам със жажда при Господа аз вечно да бъда. Сега се свърши, това е краят. Сбогом, земен свят!“
Вилхелм прочете бавно всичките шест строфи на тази заупокойна песен. Старият не се помръдваше. Когато свърши с четенето, Хайлман почака още известно време, после се наведе над кръстника си и се заслуша.
— Спи! — прошепна. — Дишането му е спокойно и едва се долавя. Най-сетне се нахрани сито и сега продължително ще спи.
Сложи сборника обратно в кутията. Като съгледа двата гулдена, се сети пак за часовника.
„Какво да правя? — запита се той. — Да го оставя ли пак тук, или да го взема? Ако не го взема, кръстникът ще се разсърди. А пък и мога да го продам и да му донеса после парите. Да, все пак ще го взема!“
Измъкна се тихо и слезе по стълбите. Тъкмо се канеше да се прокрадне по коридора, вратата на стаята се отвори и излезе Анна. Тя го видя и дръпна уплашено вратата след себе си.
— За Бога? — прошепна. — Пак ли си тук?
— Изобщо не съм си тръгвал — отговори той. — Исках да си вървя, но се сетих за бедния кръстник. Върнах се и се качих при него.
— При кръстника? — попита Анна страхливо. — Тихо, тихо! Мъжът ми седи вътре! И какво пък имаше да търсиш там горе?
При тези думи Вилхелм се ядоса. Отговори:
— Щеше да е по-добре, ако и вие търсехте нещо от време на време горе. Старият е съвсем прегладнял и прогнил!
Лицето й почервеня, очите й заблестяха и тя го наруга:
— Как ти скимна? Един пандизчия за мен не е човекът, който може да ни съветва! Махай се, да не извикам мъжа си!
Тя се прибра бързо в стаята, а той си тръгна със свито сърце. Спомни си прекрасните часове, които някога беше прекарал с Анна, нейните обещания и ласки. Но какво го топлеха сега спомените? Отърси се от тези мисли и продължи пътя си.
Всички негови усилия и молби за търсене на работа останаха напразни. Никой не искаше да приеме един бивш затворник, който на това отгоре се намираше под полицейски надзор. Уморен и сломен, той потърси странноприемница, за да си от почине на някой мизерен сламеник.
Книговезецът Курт Хайдер вечеряше с жена си. Много не разговаряха, в замяна на което той се стараеше да тъпче в устата си колкото може по-големи мръвки. Хайдер беше широкоплещест мъж с черна коса и вечно недоволна физиономия. Личеше си, че лесно може да изпадне в гняв. По едно време се обърна към жена си.
— Беше ли горе при дъртия? — попита.
— Не — отвърна Анна едносрично.
— Той не те ли повика?
— Нищо не съм чула — промърмори тя. Курт Хайдер удари с юмрук по масата.
— На всичкото отгоре и тоя кръст с дъртака! Защо не вземе да патладяса най-после? Като някое пеленаче трябва да го хрантутиш! Занеси му една паница супа, Анна!
Жена му поклати глава.
— На оня пиргиш? Горе не можеш ме накара да се кача! И да ти го храня? Какво ме е грижа за него? Качи се ти!
Той се ядоса, но ругатните нищо не му помогнаха. Запали фенера, взе малкото гърне, в което бяха останали няколко лъжици супа, и пое по двете стълбища нагоре. На тавана владееше дълбока тишина.
— Татко! — повика той.
Никакъв звук не се долови.
— Татко!
Остана тихо. Той приближи и освети лежащия в лицето. То показваше спокойна, почти детска усмивка, която му въздейства смразяващо.
— Проклятие! — изруга Курт Хайдер полугласно. — Да не е умрял?
Остави гърнето и хвана ръката на баща си.
— Наистина! Мъртъв, съвсем мъртъв! Трябва веднага да повикам Анна!
Без особено душевно вълнение се изправи с фенера наоколо. Очите му се спряха на кутията за пури.
— Ето, това е цялото наследство! Песнопойката и старият износен часовник. Трябва да го… По дяволите! Беше извадил сборника и гледаше удивено кутията.
— Два гулдена! Значи дъртият лицемер все пак е имал пари! Веднага ще ги прибера. Не е необходимо Анна да знае за това. Двата гулдена ще ми дойдат екстра за вечерта на скат и бира!
Взе парите и продължи да търси.
— Но часовникът го няма! Къде се е дянал? Трябва да питам Анна. Може би тя знае.
Слезе. Жена му забеляза, че не е донесъл гърнето.
— Горе ли заряза съда? — попита.
— Там остана. Той няма нужда от супа, защото никога вече няма да яде.
— Какво? — удиви се тя. — Тръшнал ли се е най-сетне?