— Сега накъде ще вървим?
— Веднага ще попитам — отвърна той. — Ей там е застанал един мъж със златен кордон на фуражката. Сигурно е някакъв главен. Такива хора обикновено знаят всичко.
Мъжът, когото имаше предвид, беше началникът на гарата. Когато забеляза двете чудати фигури, по сериозното му лице плъзна издайническа усмивка. Въглищарят тръгна право към него, кимна му свойски и каза:
— Добър ден! Запознат ли сте с околността?
— Горе-долу! — отговори чиновникът.
— Знаете ли къде живеят Ландрок?
Началникът поклати глава.
— Ландрок? Мъжът какъв е?
— Вахмистър — намеси се старата, която също беше приближила.
— Не, за съжаление, не го познавам — рече началникът. — Най-добре ще бъде да се допитате до адресната книга, уважаеми госпожо и господине.
Тя го погледна учудено и каза:
— Да питаме адресната книга? Че как може да пита човек такова нещо?
— Като погледнете в нея — ухили се гаровият началник. — Това е книга, в която са вписани имената на всички, живеещи в столицата. Освен това може да се прочете какви са и къде живеят. Ще намерите адресната книга в ресторанта. Само помолете келнера да ви я донесе!
— Благодарим много, любезни господине!
Двамата се отдалечиха. В бюфета на гарата влязоха в салона за първа класа, разбира се, без да го знаят. Въглищарката забеляза със задоволство, че всички очи се отправиха към нея и съпруга й. Това й придаде вътрешна увереност, каквато никога не беше изпитвала.
— Седни! — нашепна повелително на въглищаря. Но той се поколеба и смутолеви:
— Ей, това е плюш!
— Плюш-неплюш, другите също седят на него!
Дръпна го до себе си на канапето и в това време келнерът вече се появи с въпроса:
— Нека ме извинят госпожата и господина! Вероятно са сбъркали мястото.
— Не. Дори бяхме упътени насам — заяви тя гордо. — От един господин със златна фуражка!
Келнерът се поклони.
— О, простете! Това е нещо друго! Какво желаете?
— Книгата с многото имена.
— Имате предвид адресната книга? — попита той учудено.
— Да, така беше.
— А няма ли да си поръчате нещо? Може би яйчен пунш?
Старата се поколеба, но като видя лъсналите очи на своя мъж, се смили.
— От мен да мине! Голям ли е?
— Чашчица — отговори келнерът.
— Е, тогава донесете два!
Услужливият момък направи героично завъртане. А старата прошепна на мъжа си:
— Чу ли как ни нарече?
— Госпожа и господин! Нали? — прошепна той.
— Да. И за извинение помоли. Чу ли го? Ей, мисля, че днес правим знатно впечатление. Това е то столицата. Тук знатността просто ей така витае във въздуха. Ето го, че вече идва!
— Заповядайте, милостива госпожо!
Келнерът се поклони с пресилена вежливост и сложи пред нея адресната книга. Когато отново се отдалечиха, тя погледна с доволство след него, плъзна поглед по присъстващите и отбеляза:
— Всички ни се чудят. Мисля, заслугата за това е на моето копринено боне с воалетка. Такова великолепно парче сега не могат да изработят. Шивачките вече нямат необходимите умения. По-рано имаше по-умни хора.
Сега отвори книгата. Лицето й прие такъв израз, че хората наоколо едва не прихнаха от смях.
— Ей — каза тя, — това четмо не е за мен. Твърде дребно е, а пък не си нося очилата.
Хендшел взе книгата и започна да я прелиства.
— Е — обади се тя, — кога ще стане тая работа?
— Хич не знам откъде да я захвана. За мен буквите също са много ситни — запъна той.
— Да-а, твоите очи вече не са както по-рано — съгласи се старата. — Но нищо. Келнерът ще го прочете.
Тя почака, докато донесе питиетата, после просто му бутна книгата и каза:
— Ето, започнете!
— Да започна? — попита той учудено. — Да ви прочета съдържанието на тази книга? Чуйте, наистина нямам време за тая работа! Но вие може би търсите някое определено име? Тогава отгърнете, в името Божие, и — готово!
— Ама нали не знам къде се намира! — каза тя смутено.
— Всичко е записано по азбучен ред, милостива госпожо!
Тогава в главата й започна да просветлява. Кимна три пъти на себе си в знак на удивление и попита:
— А, такава ли била работата! Това не е книга, а регистър?
— Да — засмя се келнерът. — Регистър е. Кое име всъщност искате да намерите?
— Ландрок.
— Отгръщам на „Л“. Ето! Какъв е мъжът?
— Вахмистър.
Келнерът потърси и каза:
— Вахмистър Ландрок няма, с това име е записан само някакъв пенсионер.
— Виждаш ли? — обади се въглищарят. — Роднината сигурно е умрял.
— Глупости! — извика тя. — Ти си дръж устата!
Двамата мълчаливо опитаха яйчения пунш, а после въглищарката се заинтересува: