— Колко струват двете чаши?
— Два гулдена — отговори келнерът.
— Я не ми ги разправяйте тия! — викна тя. — Пратете ни началниците си. Толкова бързо няма да хлътнем в измамата. Аз съм фрау Хендшел. Разбрано?
Келнерът сви рамене и се отдалечи. Съдържателят дойде и осведоми, че цената за чаша яйчен пунш възлиза на един гулден.
— Е, ама това минава всяка граница! — провикна се добрата жена. — Аз си имам език и вкус. Знам какво има вътре — едно яйце за два кройцера. А вие искате един гулден за чаша! На, ето ви грешните пари! Сега да си вървим, старо, че иначе ще ми прекипи от яд, а тогава не може да се говори с мен. За такива пари едва ли някога ще позволим да ни нарекат пак „госпожа и господин“!
Грабна кошницата и червения чадър, нахлупи шапката на главата на мъжа си и го помъкна навън. Там спря и даде по такъв начин воля на сърцето си, че един пазител на реда приближи и направи забележка:
— Ако искате да се карате на мъжа си, изберете, моля, за целта друго време и друго място. Всички хора вече се спират.
— Кой сте вие всъщност? — попита тя ядосано в отговор.
— Полицай съм.
Тази дума незабавно оказа своето целебно въздействие върху старата.
— Господи Исусе! — откликна тя. — Трябва ли заради това завличане да си имам още и работа с полицията? Това и през ум не ми минава!
— Кой ви е завлякъл? — попита полицаят учудено.
— Онези скубачи там вътре. За две чаши яйчен пунш трябваше да платим два гулдена.
— В първа класа? — усмихна се пазителят на реда. — Там по толкова се плаща… Е, да, вие навярно не сте оттук? При кого всъщност искате да отидете? Може би ще съумея да ви дам информация.
— Решихме да пренощуваме при роднини — отговори въглищарката. — В столицата аз сега познавам само вахмистър Ландрок. Но той сигурно е починал.
— Починал? — Служителят се ослуша. — Не, не, той се пенсионира и живее при най-големия си син на „Бахщрасе“ 10. Спокойно си опитайте късмета при него.
Двамата старци се сбогуваха с голямо облекчение с внимателния служител, след като той им бе повикал файтон и дори лично бе заплатил предварително.
Когато седяха един до друг в купето, старият каза замислено:
— Ей, съвсем ще ме обърка тая столица. Навсякъде полицията е груба, а другите хора вежливи. А тук полицията е вежлива. Такива ми ти работи!
Слязоха пред номер 10 на „Бахщрасе“. В тази къща беше квартирата на пенсионирания вахмистър. Ландрок беше по-старателен и кадърен служител от мнозина, преди да го сполети едно особено нещастие. Един опасен престъпник, когото бе трябвало да конвоира до затвора, му избяга. Вярно, вахмистър Ландрок не носеше вина за случая, но въпреки това бе преждевременно пенсиониран. Дълги години той живя огорчен и в голяма немотия в бедняшкия квартал на столицата, докато един ден на един заможен мъж бе обърнато внимание върху неговата съдба и той щедро подкрепи него и близките му. С тази помощ по-големият му син успя да стане виден дамски моделиер в столицата и сега Ландрок живееше при него и семейството му.
Тук двамата старци от планините намериха най-сетне истински сърдечен прием. Естествено, беше обсъдено цялото родословно дърво. Бившият вахмистър слушаше внимателно и накрая каза:
— Да, ние сме роднини, макар и малко далечни. Но много мило все пак, че ни навестихте. Естествено, ще останете При нас. Искате ли?
— И още как! — извика старата. — След целия тоя яд с престъпника Науман през последните седмици и сцената на гарата едно такова посрещане наистина действа благотворно!
Вахмистърът наостри слух и попита стария Хендшел:
— Какво говорите! Значи вие сте онзи въглищар, който допринесе за залавянето на Краля на контрабандистите? Сега двойно повече ме радва, че сме роднини и се отбихте при нас. Ще трябва най-подробно да ни разкажете това приключение. Но преди това ще ви попитам дали бихте ми показали двете писма, които са ви довели в столицата.
— Естествено, с удоволствие, ето ти! — отзова се зарадвано старата.
Ландрок ги прочете и каза:
— Бих ви посъветвал веднага да посетите тайния полицай Арнд. Той сигурно има да обсъди нещо важно с вас. По-добре тръгнете сега, той живее съвсем наблизо.
Въглищарката посегна към кошницата си. Тогава се сети нещо и каза с важна физиономия на своя роднина:
— Впрочем ние също имаме нещо за хер Арнд. Той именно бленувал за стар, твърд като камък кашкавал за рендосване. Ето защо ние му носим точно такъв. А хер Фон Харсдьорфер страдал от подкожна заешка уста, значи ще получи от нас печени ябълки, които са толкова тръпчиви, че сигурно ще го излекуват от болестта.
— Кашкавал за рендосване? Печени ябълки? — попита вахмистърът в оставка, поклащайки глава. — Мили хора, кой ви даде тази идея?