— Да. Трябва да е заспал съвсем спокойно.
— Слава Богу! — провикна се Анна.
— Да, слава Богу! — пригласи безсърдечният син. — Сега аз съм господар в къщата! Но… не ти ли е казал нещо за стария часовник?
— Той е в кутията за пури при оня псалтир.
— Вече не е там.
— Старият не може да го е скрил толкова потайно, та той едва можеше да се помръдва.
— Ела да го потърсим!
Идеята никак не се хареса на жената.
— Да го търсим? Да дойда горе? При трупа? И сега по тъмното? Хич не ми хрумва! Страх ме е!
Курт се изсмя презрително.
— Глупости! Никой мъртвец не е способен да стори нещо! Освен това не можем да го оставим ей така да си лежи. Трябва да доложим за смъртта. Ще дойде дърводелецът да вземе мярка за ковчега, също жената, дето урежда мъртъвците, гробарят. Ако го намерят в тая кочина, ще плъзнат приказки, които могат да ни навредят. Ще трябва да махнем парцалите, на които лежи, и да сложим по-хубави постелки и завивки. Няма как, налага се.
— Хм! — обади се жената замислено. — Имаш право.
Качиха се горе и колкото и да я беше гнус жената, свалиха трупа от кревата, за да стъкмят по-добра постеля. После мъртвият бе сложен отново на мястото си. Когато приключиха с това, мъжът започна да търси отново часовника.
— Странна работа! — каза той. — Знам със сигурност, че вчера си беше още тук. Но стой! Може някой да е идвал тук. Възможно е някой безделник да се е вмъкнал. Има разни просяци и амбулантни търговци, които се… ей, какво има?
Беше надала приглушен възклик.
— Може би знам кой е нехранимайкото? — промърмори изплашено.
— Тъй ли? И кой пък?
— Вилхелм Хайлман.
Курт поклати глава.
— Хайлман? Глупости! Та нали той кисне в дранголника!
— Не, пуснат е и днес беше тук!
— Какво-о? — Курт Хайдер сви юмруци и се вторачи вбесено в жена си. — И ти не си ми казала нищо? Жено, твоят бивш ухажор те посещава тайно, така ли? Ще ти потроша всичките кокали! Веднага признавай какво е искал!
— Ей, ей, само не бъди толкова груб! Ако ще ме свързваш с някакъв си пандизчия, значи зле ме познаваш!
— Ама той все пак е бил тук! — извика Курт. — Че какво пък може да е дирил?
— Днес го освободили и искал да отиде при стария, нали му беше кръстник. Мислеше, че той още държи работилницата и може да му даде работа. Поне така ми каза.
Курт я погледна ревниво, после кимна:
— Я не ми разправяй приказки! При теб е искал да дойде той, при теб и при никой друг! Но аз ще му видя сметката, а на теб ще кажа едно: ако още веднъж го пуснеш тук, ще…
Заслепен от ярост и ревност, той я сграбчи и таза здраво я разтърси, че цялата затрепери. Вярно, такива пристъпи на бяс при него не бяха нещо рядко. Анна по-рано ги беше смятала за пламенни доказателства на неговата любов, но скоро промени мнението си. След като винаги внимателният и вежлив Хайлман бе изобличен като обикновен крадец, тя охотно поддаде на „страхотните“ ухажвания на Курт Хайдер, но днес знаеше, че се е събрала с един напълно неконтролируем мъж.
— Успокой се! — извика тя. — Все още ли имаш твоя смехотворен страх от Вилхелм?
Курт я отблъсна и закрачи възбудено напред-назад. Най-после спря.
— Е, добре, щом неговото идване тук е било толкова безобидно и случайно, както казваш, защо тогава го премълча пред мен?
Анна се захили злостно.
— Не си беше вкъщи. Когато после си дойде, беше в толкова лошо настроение, че предпочетох да изчакам до утре. Аз веднага го отпратих и той уж си тръгна. По-късно го срещнах пак в коридора. Запитах го какво търси тук. Той каза, че бил горе при стария, и веднага стана груб. Били сме оставили кръстника му да гние и гладува, трябвало повече да се грижим за него — ей такива ги наприказва!
Хайдер стисна юмруци.
— Тоя нагъл тип! Ще има да се кае за това! И тъй, той е бил горе и скришом е искал да се измъкне. А часовникът го няма! Ако и това не е от ясно по-ясно! Веднага отивам в полицията! Били сме оставили татко да изгние и умре от глад, а? Ще бъде наказан за тия приказки!
Тя не възрази, а и нямаше да има никаква полза.
Вилхелм Хайлман седеше в страноприемницата. Беше си поръчал за няколко кройцера картофи и една херинга и тъкмо консумираше скромната си вечеря, когато влязоха двама жандарми. Те се огледаха в салона, който беше пълен с калфи и чираци, забелязаха Хайлман и се запътиха към него.
— Днес не се ли видяхме вече? — запита единият.
— Може би — отговори той учтиво, но равнодушно. — Сигурно сте ме разпознали.
Мислеше, че се касае за обичайна проверка, дали действително се намира в странноприемницата. Нали стоеше под техен надзор.
— Вие сте книговезецът Хайлман и възнамерявате днес да спите тук?