Едмунд се бореше със себе си. Виждаше се, че му е много трудно, но накрая заговори:
— Да. Трябва да го знаете. Днес е не само рожденият ден на татков а един важен ден, който реши бъдещето на мен и брат ми. Ето защо ще говоря за тази работа, която нямах намерение да споменавам, но за пръв и последен път!
Майката го погледна сериозно.
— Едмунд, ти си намерил момиче, което обичаш?
— Да, майко! Но вие никога няма да можете да ми дадете съгласието си за тази женитба!
Беше казано с толкова категоричен тон, че родителите видимо се изплашиха. Едмунд не се смути, а продължи:
— Тя е от третото съсловие!
— По дяволите! — изригна баронът.
Той много държеше на произхода на своята фамилия и родословното й дърво, макар да не притежаваше вкостенялата гордост на предците, както някои аристократи. Но неговата жена направи успокоителен жест.
— Защо дъщерите на една буржоазна къща да не е също така достоен човек както една дворянка?
— Благодаря ти, мила майко — вметна тук Едмунд. — Ако беше само това, нямаше да имам грижи. Но тя е дъщерята на затворник!
— Господи, мили Боже!
Баронесата беше пребледняла от страх. Тя познаваше сина си. Знаеше, че може да има само една голяма любов. Докато размишляваше колко злочест и нещастен е нейният син, баронът мислеше само за позора. Той подскочи.
— Момче, луд ли си? Да залюбваш дъщерята на един затворник!
— Тя не носи никаква вина за това! — отбеляза хладно Едмунд.
Баронът не беше изтъкнат познавач на хората, ала въпреки това забеляза, че зад привидното спокойствие на неговия син се крие нещо съвсем друго. Майката също погледна слисано и с тревожна загриженост бледото лице на своя син. Сложи ръка на неговото оросено с едри капки пот чело и се дръпна стресната.
— Едмунд! — извика. — Ти си болен! Челото ти е ледено!
Синът отклони.
— Само за този път. Бъдете спокойни! Ще мине. Но сега знаете защо ще остана самотен и никога няма да помисля за връзка.
Баронът не беше решил да ругае ли, да се кара, да се смее или да плаче. Той крачеше възбудено напред-назад.
— Ама че рожден ден! Тая младеж направо ме побърква! Човече, та точно в такава жена ли трябваше да се влюбиш?
— Татко, залагам си живота, че на мое място и ти нямаше да постъпиш по-различно! — заяви тържествено Едмунд. — Изслушайте ме!
И той им разказа за партито по случай рождения ден на Хагенау, за къщата на Мелита и как е успял да защити милото момиче от натрапчивото поведение на другите. Не забрави да добави, че скоро след самоубийството на Шарфенберг бившият затворник официално е обявен за невинен по отношение някогашната злоупотреба. След това замълча и неговите родители също не намериха известно време дума. Накрая баронът сложи ръка на рамото му.
— Слушай, Едмунд, твоите откровения много ме изненадаха, трябва открито да го призная. Но ти не бива така романтично да приемаш нещата. Спасил си едно красиво и невинно момиче — добре! Намерил си известно благоразположение — също добре! Тя и нейният баща са страдали без вина, а твоето сърце силно се е развълнувало — също добре, също! Но сега какво по-нататък? Защо трябва такива минали неща да водят до последици, за които ще съжаляваш през целия си живот? Виждаш ли, кръвта през младостта пулсира в артериите по-бързо, отколкото в по-късните години. Ето защо всичко се явява преувеличено — както щастието, така и нещастието! Вярно е, че ти си по-особен характер. Сериозен си, горд, строг със себе си и задълбочен. Никога не си познавал повърхностни чувства и емоции. Но в този случай ще видиш, че си се заблудил. Вече виждам времето, в което ще се осъзнаеш и това момиче ще бъде за теб само един блед спомен.
— Никога! — отговори Едмунд рязко. Баронът опита с хумор да спаси положението. Засмя се и каза:
— О, де да можеше само да ти се яви някое момиче, каквото беше твоята майка на младини, или… ех, мътните го взели!
Щракна с пръсти. Баронесата се усмихна и попита:
— Какво беше това щракане на пръсти?
— О, видях нещо чудно красиво, един женски ангел, една богиня, една кралица! Значи внимавай! Знаеш, че имах неотложни сделки в Грюнтал. Качих се оттам на влака и когато влязох в купето, тя вече седеше вътре — красива и с коси, черни като нощта. Имаше и двама господа. Единият беше явно баща й, а другият — мъж с изискани черти. Чудесна компания, чудесен разговор! За такива къси разстояния хората не се представят специално. Аз следователно си нямам никаква представа кои бяха те, но си оставам на твърдението: ако беше видял дамата, щеше да си изгубиш ум. Впрочем ти дойде да ме вземеш от влака, така че би могъл да я забележиш.
Лицето на лейтенанта се беше изчервило.