— Затова ли не можеше да се разделиш, когато слезе в Рандау? — попита той. — Отново и отново отправяше комплименти към купето!
— Не към купето, а към пътниците. Та нали и те постоянно ми кимаха!
— На теб ли? — засмя се синът. — Може на някой друг, който е стоял близо до теб!
— Дрън-дрън! — отвърна старият барон. — Та нали освен теб нямаше никой, а пък теб те изобщо не те познават. До мен стояха само неколцина селяни, за които със сигурност не се отнасяха поздравите. Поне да знаех закъде пътуваха! Не исках да питам.
— Що се отнася до това, мога да ти услужа. Слезли са в Лангенщат.
Баронът го погледна много учудено.
— Откъде би могъл да знаеш?
— Известно ти е, че двамата Шарфенберг бяха погребани тихомълком. Днес в замъка Валдау ще се състои заупокойна церемония. Е, твоите непознати са добри познати на Шарфенберг и също са поканени. Впрочем ние се познаваме.
— Да не би тогава техните поклони да са се отнасяли за теб и въобще не за мен? — възкликна старият барон.
— Напълно е възможно. Аз също се поклоних, само че зад теб. Трябва да сме били доста ефектна двойка за купето.
Бащата прие нещата с хумор.
— Аха, значи аз съм измаменият! Затова тя се усмихваше толкова особено! А аз си мислех, че се усмихва от благоразположение заради моята вежливост! Но ти забравяш всъщност най-главното, техните имена.
Едмунд пропусна един миг, после отговори спокойно:
— По-младият от господата беше тайният полицай Арнд, а другият — един негов познат. Казва се Петерман.
Баронът намръщи чело.
— Само Петерман? — попита. — Не е дворянин? Е, нищо. Той беше фин и начетен мъж, правеше добро впечатление и аз сметнах, че е от аристокрацията. Едва ли съм виждал някога толкова високо и широко чело, каквото притежава този Петерман. И дамата е негова дъщеря?
— Действително — засмя се младият Рандау. — Познавам я отдавна и ти следователно виждаш, че нейната външност не може да ме излекува. Впрочем ти и не би пожелал да бъда лекуван от нея!
Баронът сви рамене. А от лейтенанта се бе отдръпнала цялата угнетеност. Той отведнъж стана отново весел и дори закачлив и родителите му се почувстваха щастливи, че своеобразният пристъп на меланхолия така внезапно бе отминал. Инстинктът на любящата майка поглежда, наистина, по-дълбоко от прозорливия ум на един мъж. При първата възможност, когато остана насаме със сина си, тя улови ръката му и попита:
— Мога ли да ти задам един въпрос, скъпи Едмунд? Как стана така, че преди малко толкова ненадейно забрави своята печал?
Синът отбягна въпроса и само отбеляза:
— Да оставим това сега! Нещата ще се развият така, както Бог пожелае.
Тя прилепи една целувка към челото му.
— Той ще ги насочи към най-доброто.
По свечеряване барон Фон Рандау отпътува с жена си и сина си за замъка Валдау. Траурната церемония щеше да се състои след спускане на мрака. Когато слязоха в двора, управителят бързо приближи.
— Простете, майне хершафтен! Хауптман Фон Шарфенберг моли да бъде извинен. Той още се съвещава с адвоката си и ви умолява да се разположите в обичайните стаи!
Рандау тук винаги бяха гостоприемно посрещани и всеки член от фамилията си имаше при евентуално оставане определена за него стая. Семейството се отправи към своите помещения. Лейтенантът се раздели с родителите си и пристъпи към стаята с кабинета, която обикновено му бе предоставяна. Ключът беше вече пъхнат и той влезе. Стори му се, че го лъхна фино, приятно ухание. Огледа се.
— Направо като оранжерия за цветя, м-м-м! Но къде е източникът? Може би в помещението за преобличане?
Вдъхна благоуханието. Усещаше се аромат на виолетки и резеда. Рязко отвори вратата към кабинета и влезе… Вали Петерман стоеше пред него и протегна отбранително ръце.
— Господи! Вървете си! — произнесе със запъване. Той си пое дълбоко дъх, поклати глава и отговори:
— Валеска, слушайте! От онази вечер в Роленбург все за вас мисля… непрекъснато. Борих се със сърцето си, храбро, с постоянство, ала то се оказа по-силно от разума. Откакто ви подслоних в съседство на замъка Рандау, не можех нито да говоря с вас, нито да ви видя. Баща ви се срамуваше от миналото си, но, от друга страна, не искаше да ме отблъсне, тъй като гледаше на мен като на ваш спасител. Отбих се два-три пъти, но не ви видях. Преди няколко дни чух, че сте заминали за столицата, за да говорите с хер Арнд. После до мен достигна новината за вашия баща, че неговата пълна реабилитация е вече безспорен факт. От какво тогава се дърпате така уплашено?
Вали го бе изслушала, но сега каза с умоляващ тон:
— Хер Фон Рандау, вие ме спасихте от голям срам и позор. Никога няма да забравя това, но сега ви моля да ме оставите сама! Нямах представа, че ви е известна моята стая.