Едмунд поклати глава.
— Добре, тръгвам си. Но преди това нека ви обясня вашата заблуда. Тази стая обитавам обикновено аз, когато съм гост на Шарфенберг. Пристигнах току-що и дойдох тук с погрешното мнение, че помещението е свободно. Валеска, аз ви обичам и винаги ще ви обичам. Моята любов е чиста и свята. Вие щяхте да бъдете за мен всичко, моето начало и моят край; всеки удар на пулса, всяко дихание щеше да е свързано с вас. Защо ме отблъсквате?
Поиска да се отдалечи, но в същия миг тя застана до него и улови ръката му.
— Хер Фон Рандау, сериозно ли го казахте?
Сама се прекъсна. Страните й бяха съвсем пребледнели, но тъмните й очи блестяха възбудено.
— Да — увери Едмунд. — Когато ви срещнах на онова място, където бяхте завлечена от престъпници, още от пръв поглед различих във вас един откраднат скъпоценен камък. Изнесох го на светлината на слънцето, за да се порадвам на неговата чистота, и на драго сърце бих дал живота си, за да го предпазя и съхраня.
— О, Боже! — извика Вали. — Едмунд, Едмунд, ти ме обичаш? Обичаш ме?
— Повече от баща и майка, повече от живота си! — отговори той.
Тогава тя сложи ръце на тила му, приведе към себе си главата му и го целуна. После внезапно го пусна, отстъпи назад и заговори:
— Благодаря ти, Господи! Тези няколко секунди поправиха всичко и ми дадоха сила и смелост за годините, които ми предстоят! Едмунд, аз те обикнах и те обичам, както никога не съм обичала мъж. Ти ми се яви като спасител в ужасна безпомощност и самота. Мислех за теб като за същество, което едва ли бих могла да достигна с погледа си. Та нали беше синът и наследникът на аристократична фамилия, а аз — бедното дете на един затворник.
Поиска нежно да го избута от стаята, ала той я обгърна здраво с ръце и каза:
— Валеска, аз вече не съм офицер, занапред ще бъда само един земеделец. Родителите ми така пожелаха. Аз говорих с тях и за теб. Признах, че обичам едно момиче, което е трябвало незаслужено да страда. Заявих тържествено, че цял живот ще остана незадомен, ако не мога да се оженя за нея. А татко каза, че всичко щяло да се промени, стига само да съм видел някоя дама като онази, с която бил пътувал във влака. Но това нали си ти!
Вали отвърна с твърд глас:
— Въпреки всичко трябва да стане така, както казах. Има закони, срещу които човек не може безнаказано да прегреши, макар и да не са вписани в никой законник. Ти ще намериш някоя жена съобразно общественото си положение, която ще уважаваш, независимо че няма да я обичаш така горещо като мен. Твоите родители ще се радват и сигурно ще ми дадат благословията си.
— Ти вече я имаш тази благословия!
Двамата подскочиха стреснато. Един нежен женски глас бе произнесъл тези думи. Когато се обърнаха, видяха в предната стая да стои баронеса фон Рандау.
— Не ми се сърдете! — каза тя. — Потърсих те в стаята ти, без да подозирам, че това доблестно момиче живее тук. Не ме чухте да влизам, тъй като говорехте твърде високо, и ето как станах свидетел на целия разговор. Трябва да ми простите. Елате, дете мое! Вие, изглежда, си нямате майка и аз искам да ви стана такава. Вие вече живеете в моето сърце, ще бъдете добре дошла и в нашия дом.
— Майко! — изликува Едмунд.
— Да, сине мой, това е истинската дума! — каза баронесата и притегли двамата към себе си. — Дайте му ръката си, дъще моя! Вие ще му принадлежите, защото доброволно поискахте да се откажете от него.
В този миг предната врата се отвори и един глас попита:
— Валеска, тук ли си?
Беше Карл Петерман. Той влезе със свещник в ръка и съгледа дъщеря си в обятията на любимия.
— Какво е това? — попита изплашен и учуден. — Ти не си сама? Дете, какво трябваше да видя!
Беше смръщил чело. Можеше да даде на това „тет-а-тет“ само едно неприятно тълкувание. Но дъщеря му пристъпи към него, улови ръката му и каза умолително:
— Не бива да се сърдиш, мили татко! Едмунд има почтени намерения, можеш да бъдеш уверен.
Петерман поклати недоволно глава.
— Едмунд? А, вие вече сте минали на малки имена! А аз да си нямам и представа! Хер лейтенант, моята дъщеря ми е толкова мила и свидна, колкото само една дъщеря може да бъде на баща си. Но тя е дете на един несъстоятелен човек, а вие сте син на аристократичен, знатен дом. Сериозни желания тук едва ли могат да се допуснат, а за едно мимолетно увлечение аз не мога моята…
— Моля, моля! — прекъсна го на думата Едмунд. — Аз няма да се защитавам, но тук е моят адвокат, когото може би ще дарите с повече вяра от мен.
Посегна към ръката на майка си, която стоеше встрани в тъмното, и я издърпа в кръга на светлината.