В капелата беше толкова тихо, че човек би могъл да долови трептенето на паяжина. Петерман каза:
— Аз им прощавам!
— А вашата дъщеря?
— Тя също им прощава. Дано Бог бъде за тях милостив съдник! Ще се моля за тях.
Хауптманът заговори развълнувано:
— И дано той ви се отплати за онова, което мъртвите вече не могат да поправят! Вие пожертвахте честта на своето име и единственото признание може да се състои в това, аз да ви приобщя към моето име. Аз нямам деца, следователно мога да ви осиновя, фройлайн Петерман. От този миг вие сте моя дъщеря и след съпругата ми ставате моя единствена наследница. Негово величество кралят даде разрешение да се наричате Валеска фон Шарфенберг-Петерман. Документите са вече изготвени. Мога ли да ви ги предам, хер Петерман?
Запитаният остана безмълвен, дъщеря му също. Директорът трябваше да повтори въпроса си, преди да получи отговора:
— Това е невъзможно, напълно невъзможно!
— Аз изпълнявам един дълг, хер Петерман, и го изпълнявам с удоволствие — заяви сериозно Шарфенберг, като пристъпи по-близо към него. — Не искам да ви отнемам дъщерята и нито настоявам да гледате на осиновяването като на обезщетение за онова, което сте преживели, а желая само да ви дам доказателство, че се ползвате с пълното ми уважение. Ако се съгласите с осиновяването, ще ми докажете, че наистина сте простили на мъртвите и не таите ненавист също срещу мен. Моля ви, приемете!
Тогава Петерман поддаде.
— Е, добре, няма да се противя, стига дъщеря ми да е съгласна да носи вашето име!
— А вие, фройлайн Петерман?
— Още не мога да го осъзная — промълви запитаната.
— О, бързо ще свикнете — увери Шарфенберг. — Аз не изисквам някаква саможертва от вас. Просто ще носите името ми и ще бъдете моя наследница. Ето ръката ми, стиснете я, моля, спокойно!
Тя му подаде ръка. Хауптманът я отведе в салона, където трябваше да подпише документите. Същото направи после баща й и накрая Арнд като свидетел. Поканените за траурната церемония поседяха още известно време заедно в обсъждане вълнуващите събития на днешния ден.
Няколко думи са достатъчни за разяснение по-нататъшната съдба на главните действащи лица. След кратко време на подготовка разглеждането на делото „Науман и съучастници“ пред Кралския околийски съд бе открито. Няколко дни по-късно присъдата бе произнесена. Краля на контрабандистите, убиецът Волф Науман, бе осъден на смърт, а неговият помощник Борвалд — на десет години затвор за съучастничество и опит за убийство на тъмничен надзирател и постови войник. В едно друго съдопроизводство лихварят Зигмунд Дорн и фалшификаторът Золбриг получиха по пет години затвор.
Благодарение усилията на прокурор Унтерберг трафикантите на момичета също бяха скоро осъдени. Мелита, Уланд и всички техни помощници отидоха за години наред зад решетките и никой повече не чу за тях.
Законът се стовари с цялата си тежест и върху книговезеца Хайдер, който се бе отнесъл толкова лошо със своя баща и съперника си Хайлман. Две години и осем месеца бе отплатата за неговите деяния — кражбата и дадените под клетва фалшиви показания. Нищо не му помогна фактът, че впоследствие бе станал наследник на златната чаша.
Продавачът на лотарийни билети Майбаум и неговият баща трябваше да излежат за злоупотреба по една година затвор. Помагачите на Науман в столицата, доколкото полицията успя да ги арестува, също получиха своето възмездие. Сред тях се намираше и така нареченият Рудолф, който в продължение на няколко години бе подпомагал тъмните гешефти на Науман под маската на почтен търговец. Той беше разобличен като другите и му бе наложено справедливо наказание.
Сега всички граждани можеха да си отдъхнат. В столицата отново възцари мир и спокойствие, а и в планините хората като че съвсем забравиха контрабандата след арестуването на Краля на контрабандистите. Също майсторът колар Хендшел от Оберсберг; роднината на стария въглищар, заживя отново мирно при своето семейство. Племенникът на Вебер полека-лека оздравя от тежките контузии и рани. Само останалите белези напомняха за фаталното събитие. Той изпълни мечтата си — закупи едно старо феодално имение близо до Лангенщат. Засели се там със семейство Вебер. А Хайлман остана в Поленбург и пое след време книговезницата от ръцете на майстора, който го бе приел с такова доверие.