Най-сетне дойде редът и на Номер 306. Той влезе и застана в стегната стойка до вратата. Директорът седеше в униформа при писалището и си водеше бележки за затворника, който току-що бе напуснал. Лицето му беше строго, а очите гледаха мрачно листа. Още пишейки, попита:
— Сега кой?
— Номер 306, хер областен съветник.
Тогава той вдигна глава и чертите му се разведриха, когато погледът му се спря на затворника.
— Номер триста и шест — каза. — Името ти е Петерман, нали?
— Да.
— Колко имаше да лежиш?
— Пет години.
— Колко си излежал?
— Четири.
— Бил ли си наказван през това време?
— Не, хер областен съветник.
Лицето на директора се проясняваше все повече. Той посегна, взе една тънка папка и започна да я прелиства. Кимна, прокашля се и после попита:
— За какво беше осъден?
— За злоупотреба.
— И естествено си невинен?
— Не, хер областен съветник!
— Виж ти! Същият отговор ми даде и когато те докараха тук. Това прави добро впечатление. Който признава грешката си, е способен да се поправи. Повечето обаче казват, че са невинни, и човек се отнася с недоверие към тях. Това тук е твоето досие. Чета, че си бил управител на имение. Как стоят нещата със семейството ти?
Очите на затворника веднага се напълниха със сълзи. Той отговори с треперещ глас:
— По време на престоя ми тук съпругата ми е починала. Не е могла да понесе позора.
Директорът кимна сериозно.
— Да, случват се такива неща. Сега нейната смърт лежи на съвестта ти! Каква годишна заплата получаваше?
— Петстотин гулдена2.
— Хм-м! Можел си да изкарваш с тях. Защо прибегна към злоупотреба?
Затворникът сведе поглед. Чертите му изразиха за миг тежка борба, после отговори:
— Бях играл комар, хер областен съветник.
— А, да, да! Значи отново демонът на хазарта! А какво ще бъде отношението ти по-късно, когато бъдеш освободен оттук?
— Комарът не ми е вкоренен. Никога не бях играл. Затова и изгубих толкова много.
— Ти си наказан достатъчно, така че няма да ти отправям упреци. Къде впрочем работеше?
— При хер майор фон Шарфенберг.
Директорът направи рязко движение.
— Как? — попита. — При брат ми? Не го знаех. Спомням си действително, че чух за този случай. А сега се сещам и за името. Има една фамилия Петерман, които от поколения са ни служили. Последният Петерман, когото аз лично познавах, беше управител на замъка Валдау, който впоследствие се падна на моя брат.
— Това беше баща ми.
— Така, така. Теб не те познавам. Но, човече Божи, това ми къса сърцето! Един от нашите Петерман при мен като затворник… и аз да не го знам през тези четири години! Не е моя работа да се връщам на престъплението ти, но… ти обърна ли се всъщност към брат ми?
Петерман се поколеба, после каза тихо:
— Не. Той самият донесе за мен и настоя за наказание.
— Хм! Колко дълго беше на служба при него?
— Повече от двайсет години.
— Но сигурно не е бил много доволен от теб?
— Никога не ми е отправял укорна дума.
— Нещо не схващам добре. Сигурно има нещо по-особено. Нали?
Петерман отново се загледа в земята, но скоро отправи пак твърдо и решително поглед към директора.
— В случая няма нищо особено, хер областен съветник. Имах нужда от парите и ги взех от касата. Хер майорът сам откри липсата и веднага нареди да ме арестуват. Щеше да е безсмислено по-късно да се обърна към него.
Директорът стана от стола и премина няколко пъти замислено през стаята. След това надникна още веднъж в делото и накрая каза:
— Утре е рожденият ден на краля. Негово величество има навика малко преди това да иска да му бъдат представени имената на няколко затворници, които са се държали добре. Днес получих списъка обратно. Една собственоръчно изписана под твоето име кралска забележка гласи следното: „Да се опрости последната година от неговата присъда!“
Затворникът си пое дълбоко дъх. Кълн на блажена радост се появи в него. Директорът продължи:
— Днес е годишнината от докарването ти тук, следователно утре ти напускаш Роленбург.
Затворникът понечи да отговори, ала щастливата новина така го бе завладяла, че не успя дума да произнесе. Само сложи ръце на лицето и горко зарида.
Директорът го остави известно време, а после каза с успокоителен тон:
— Виждам, че тази новина те развълнува, и споделям радостта ти. Ти се държа добре и се надявам никога да не тръгваш вече по криви пътища. Но с какво ще се захванеш вън?
— Мислил съм за възможността някъде все пак да получа назначение.
— Хм-м! Трудна работа. Хората има предубеждения към всеки бивш затворник, което за съжаление често е напълно основателно. Преди идването ти тук сигурно си живял в имението на моя брат?
2
Май употребява като парична единица гулдени и крайцери. След въвеждането на златната емисия в немската държава през 1873 година националните валути се запазват за преходния период — б.нем.изд.