— Не, действително не е такъв случаят. Аз също съм ви виждал. Къде бяхте разпределен?
— При разкройката на фурнира.
— Тежка работа!
— Изпитах го. Оттук аз ще замина за столицата.
— Аз също.
— Искате ли дотам да останем заедно?
— С удоволствие! — кимна другият.
— Хубаво! А сега глътка бира! Наздраве! Ах, как ободрява след вечната вода! Всъщност нямаше да мога да си го позволя, тъй като горе в Замъка не изкарах и кройцер, но получих десет гулдена от областния съветник.
Петерман погледна въпросително другаря си по неволя.
— О, наистина ли? Този мъж, изглежда, въпреки своята строгост е истински човеколюбец!
— Това исках да кажа! До вчера, преди освобождаването ми, говорех лошо за него, ала той промени мнението ми въпреки двестате дни глад. Нали знаете как става в панделата. Ако не получите ядене, понеже не сте изпълнили дневната норма на тежката, непривична работа, то втория път я изпълнявате толкова по-малко, след което лишаването от храна вече няма край. А и ми беше невъзможно да се подчинявам принудително. Вече преставаш да бъдеш човек, а само някакъв обект за наказание, вещ, от която всеки може да си прави своите експерименти за подобрение. Подобрение! Боже Господи! И кои са тези хора? Самите надзиратели не са нищо друго освен едни „занаятчии“. Какво разбират те от психология? И как смятат да поправят някого, който не е извършил нищо?
С открития си, доверчив характер говорещият бе станал симпатичен на Петерман, но при последните думи той се подсмихна и малко насмешливо попита:
— Значи вие сте от известните „невинни“?
Другият поклати глава.
— Е, към този род невинни в никой случай не принадлежа, но въпреки това съм невинен!
— Така значи! Чудесно!
— Струва ми се, че ми се присмивате! Е, добре, смейте се или ревете, все едно. Но аз мошеник не съм и въпреки това ми лепнаха две години за кражба!
Той така стисна зъби, че изскърцаха. Петерман се изкуши да му хване вяра.
— Тогава вие сте наистина един много нещастен човек! — каза многозначително.
— Двойно нещастен! Аз изгубих и друго, освен време, свобода и чест! Имах си любима, но един друг мъж искаше да ми я оспори. Двамата бяхме книговезци и работехме при един и същи майстор. Един ден при него бе извършен взлом и част от парите му бяха откраднати заедно с една почтена златна чаша — стара фамилна вещ. Полицията пристигна и намери парите… скрити на самото дъно на моя сандък.
— А златната чаша? — попита Петерман напрегнато.
— Нея така и не намериха — каза бившият книговезки калфа. — Сметнаха, че някъде съм я скрил или дори вече продал и я търсеха при всички златари и антиквари в околността. Но напразно! Полицията беше убедена, че съм изпратил чашата в чужбина. Но как бих могъл да го сторя? Та аз нямам никакви връзки навън!
Петерман поклати глава.
— Странна история! Колко голяма бе сумата, която намериха в сандъка ви?
— Двеста гулдена — отговори Хайлман.
— А каква бе приблизително стойността на чашата?
Хайлман помисли известно време, после каза:
— Като взема предвид изкуствената старинна изработка, поне две хиляди гулдена. Но такава вещ е кажи-речи непродаваема, защото лесно може да бъде разпозната! За човека, който ме мразеше, беше важно да получа възможно най-голямо наказание. Но той е имал намерение да задържи чашата за себе си и да не я продава. Вижте, ако аз бях присвоил парите, нямаше да ги пъхна в сандъка, а щях да ги заровя или скрия някъде. Така казах и на съдията. Но другият калфа се закле, че ме видял да слизам от таванската стая с нещо в престилката, което звънтяло като пари, и понеже синът на моя кръстник е майстор, повярваха на всяка негова дума. Последицата беше две години лишаване от свобода. Ако искате, ми вярвайте, ако искате — недейте! В кафеза естествено не ми вярваха. Ето как бях категоризиран като непоправим и подлежащ на полицейски надзор Веднага след пристигането си трябва да се обадя в полицията. Дори трябва да държа сметка, че тя вече е уведомена с кой влак ще пристигна.
Петерман се беше замислил от разказа на младия мъж и сега вметна живо:
— По този начин новото начало на благонамерения човек само се затруднява и дори превръща в невъзможност.
— Гарантирано. И така, вярвате ли ми, че съм невинен, майн хер?
— Да — отговори Петерман, подавайки му ръка. Очите на Хайлман заблестяха.
— Благодаря ви — каза той. — Тази вяра действа благотворно на сърцето ми. През тези две години следях добре нещата. Човек, който продължава да наказва освободения затворник с недоверие и презрение, извършва голяма неправда и доказва, че нищо не разбира от живота. Колко много хора, за които подобава едно постоянно място в затвора, се скитат свободно наоколо! „Населението“ на затворите не е съставено по по-различен начин от свободното човечество. И тук, и там има добри и лоши.