— Зная, зная го добре. В продължение на четири години съм имал подръка архивите на затвора и мога да заявя, че в затворите има не по-малък процент добри хора отколкото на свобода. Вярвам ви, че сте невинен, защото — само не ми се смейте! — аз самият съм също невинен. Изобщо не съм извършил това, за което ме осъдиха.
— И при вас ли е имало някой, който е искал да ви тласне към гибел?
— Не. Не така. Той постъпи необмислено. Беше синът на моя работодател. Моите предци винаги са служили вярно на неговата фамилия. Аз поех върху себе си извършеното от него.
Хайлман скочи.
— Господи, Исусе! И той го допусна?
— Да. Може би щеше да изгуби повече от мен. Но достатъчно по този въпрос! Запознат ли сте със столицата?
— Донейде — увери Хайлман.
— Познавате ли някоя си фрау Гро?
— Хм-м! — провлече Хайлман. — Чух веднъж да споменават това име. В столицата тя има — тук той се поколеба — не особено добра репутация.
— Боже Господи! Моята дъщеря работи при нея!
— В такъв случай е най-добре веднага да си приберете детето от тази жена.
— Начаса, начаса! Само веднъж влакът да дойде! А, ето че дават първия сигнал! Да отидем да си извадим билети!
Петерман из един път бе обладан от неописуемо безпокойство, нещо повече, направо от страх. Той скочи във вагона, сякаш можеше с това да ускори тръгването на влака. По път беше толкова разстроен, че Хайлман вече не успя да завърже истински разговор с него. Когато влакът пристигна в столицата, на перона стояха двама мъже в цивилно облекло и наблюдаваха слизащите пътници.
— Това трябва да е той — каза единият и си запробива път през навалицата към двамата другари по съдба.
— Извинявайте, майн хер! — обърна се той към Хайлман. — Мога ли да попитам от коя гара се качихте?
— Защо?
— Ето легитимацията ми.
Бръкна в джоба и показа полицейска значка. Хайлман кимна неловко и отговори на въпроса:
— Идвам от Роленбург.
— Казвате се Хайлман и сте освободен днес?
— Да.
— Трябва да ви обърна внимание, че сте длъжен незабавно да се обадите в полицията, в противен случай ще бъдете арестуван.
— Не бихте ли предпочели веднага да ме подберете? — попита Хайлман тъжно.
— Не. Трябва да попълните един формуляр. Направете го още сега, за ваше собствено добро е. Адио! Двамата полицаи си тръгнаха.
— Не ви ли казах? — попита Хайлман спътника си.
— За съжаление, нищо не може да се направи.
— Да. Впрочем тези хора просто си изпълняват дълга. Не съм толкова неразумен да им се сърдя. Но какво ще стане, ако полицията постоянно идва при моя майстор, за да упражнява надзора си! Ако някой ми даде работа, при това положение моментално ще ме натири.
— Поговорете откровено с полицейския комисар — посъветва Петерман събратята си по нещастие. — Най-малкото ще ви изслуша. В крайна сметка, не е в негов интерес да разкарва ненужно хората си заради вас.
— Ще опитам. Та значи веднага към полицейското управление! А сега да се разделим. Моето присъствие може само да ви навреди. Желая ви много щастие, уважаеми господине! Ние вече няма да се познаваме, ако случайно се срещнем. Но да си пожелаем взаимно всичко добро, това можем.
— Дано пътят ви не бъде така каменист, както е започнал!
Разделиха се с ръкостискане.
2. Глава
Старият часовник
Хайлман отиде съобразно задължението да се обади в полицията. Записването на името му беше извършено в регистрацията, но с това формалностите не свършваха. Той беше отведен при един полицейски комисар на име Андерс, който го визира с остър поглед и опита:
— Знаете ли, че ще се намирате под полицейски надзор?
— За съжаление.
— Има няколко степени на надзор. За вас е определена трета, най-строгата. Известно ли ви е какво означава това?
— Не. Никога не съм бил под полицейски надзор. Може би ще имате добрината да ми кажете?
Говореше спокойно и с вежлив тон. Комисарят го огледа още веднъж, поклати глава и каза:
— Именно с тази цел наредих да ви доведат. Не ми приличате на някой опасен за обществото човек. Но по време на престоя ви в затвора явно не сте се държали удовлетворително за вашите надзиратели, защото на няколко пъти сте получавали дисциплинарни наказания.