— За жалост, трябвала го призная.
— Във връзка с това трябва да спазвате следните разпоредби: нямате право да посещавате гостилници…
— Аз и бездруго нямам пари.
— По-нататък. Нямате право да напускате града, без да сте ме питали за разрешение.
— Значи отново съм затворник? — запита Хайлман поразен. — Не в килия, наистина, но в град!
— Така е. Ако ви разреша да напуснете града, трябва да се върнете до определеното време и точно на минутата да се явите при мен.
Хайлман оброни глава.
— Това е сурово, много сурово, хер комисар! — промълви той.
— Но предписано от закона!
— А ако моята професия, занаятът изисква да пътувам?
— Аз няма да бъда прекомерно строг, но трябва да изисквам точност. По-нататък, длъжен сте предварително да докладвате за всяка смяна на жилището. И накрая, трябва да отговаряте учтиво и съгласно истината на всички въпроси, които моите подчинени ви отправят. На първо време всеки ден ще бъдете навестяван от полицай.
Хайлман се изплаши.
— Кой при тези обстоятелства ще ми даде жилище и работа? — попита с треперещ глас. Комисарят вдигна рамене.
— Това си е ваш проблем. Освен това вечер точно в десет часа трябва да се намирате в леглото. Необходимо е моите хора да ви познават, така че сега се налага да ви задържа. След един час е сутрешната сбирка на намиращите се на служба полицаи. Аз ще ви представя. Утре по същия час трябва да дойдете отново, за да ви види и другата смяна.
Очите на клетия книговозец помръкнаха. С мъка сдържаше сълзите си.
— Хер комисар — каза той, — аз оставам с впечатлението, че съм някакъв рецидивист. Необходима ли е такава строгост?
По интелигентното лице на служителя се появи израз на съчувствие. Той отговори:
— Запознавам ви с това, което ще се изисква и очаква от вас. Ще ви кажа впрочем, че не ми доставя удоволствие да утежнявам живота на някой човек. Държите ли се благопристойно, това ще е за ваше добро. Ако видя, че мога да ви имам доверие, скоро няма да усещате, че сте под надзор. Къде ще живеете?
— Още не знам. Искам първо да си потърся работа, но може би още днес ще бъда принуден да престъпя една от вашите заповеди.
— Как така?
— Ако не си намеря работа и подслон, ще трябва да нощувам в някоя странноприемница, а тя е и гостилница, където ми е забранено да отивам.
— Е, със странноприемницата ще направя изключение. Но по-добре гледайте възможно по-скоро да си осигурите собствена квартира. Нямате ли роднини или познати, които биха могли да ви приемат?
— Не, но все още имам един стар кръстник Той може би е единственият, от когото мога да очаквам съчувствие.
— Тогава идете при него — посъветва комисарят. — А сега се разположете в чакалнята. Останете там, докато бъдете отведен на събирането!
Хайлман се подчини. Седя вън един час под надзора на един жандарм, който после го отведе в една зала, където беше представен на събралите се полицаи. Те го огледаха внимателно, за да запомнят лицето, фигурата, цялата му външност. След това бе пуснат да си върви.
Когато излезе от сградата, си пое дълбоко дъх. Имаше усещането, че се е освободил от някакъв страшен кошмар, от някаква ужасна тревога.
Какво да прави сега? Накъде да тръгне? Реши да навести стария кръстник. Вярно, точно на неговия син дължеше цялото си нещастие, но кръстникът като че ли така и не повярва истински във вината на „своя“ Вилхелм Хайлман. Освен това старият Хайдер беше книговезец и може би отново щеше да му даде работа.
Вилхелм беше изминал вече половината път, когато спря замислено. Сети се за своята любима. Не трябваше ли по-добре да навести нея? Но къде ли се намираше тя? Анна беше прислужница. Но може би вече не работеше при тогавашните си господари. И той продължи пътя си.
Малката къщичка на кръстника му Хайдер се намираше в предградието. Неговият син му беше съперник и… леконравен човек. Може би…! Не се осмели да продължи докрай мисълта и ускори крачки. Веднага позна къщичката. Вратата стоеше отворена, така че можеше да влезе. В същия миг излезе една млада жена. Двамата се погледнаха, спряха и нададоха вик на удивление или по-скоро на ужас.
— Анна! — извика Хайлман.
— Вилхелм! Ти тук? — попита тя. — Какво те води насам?
— Бих искал аз да ти задам този въпрос, Анна. Каква работа имаш в тази къща?
Тя погледна за миг смутено към земята. После отправи отново очи към него, сериозни и изпълнени с упрек, и запита с твърд тон:
— Не знаеш ли? Мисля, че би могъл да се досетиш!
Едва сега той стигна до пълно осъзнаване на нещата.
— Ти си се омъжила за него! — изломоти. — Боже мой! Какво ми причини, Анна!